![Гората [The Woods-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Гората [The Woods-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гората [The Woods-bg]». Краткое содержание книги:
Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застрелян и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.
Чакам.
— Моят син и момчето на Маранц ще се признаят за виновни по каквото й да било ваше обвинение, стига да няма затвор. Ще положат общественополезен труд. Ще изтърпят изпитателен срок при най-сурови условия толкова дълъг, колкото вие определите. Така е справедливо. Но освен това аз ще подпомогна тази объркана жена и ще се погрижа за щедро финансиране на вашия фонд. Всички печелят.
— Не — отсичам аз.
— Наистина ли допускате възможността тези момчета отново да извършат нещо подобно?
— Да ви кажа ли истината? — питам аз. — Допускам, че най-вероятно няма.
— Мислех, че затворът е създаден за превъзпитаване.
— Така е, но аз не вярвам твърде в превъзпитанието. Вярвам в справедливостта.
— И смятате, че затварянето на моя син би било справедливо?
— Да — казвам аз. — Но пак повтарям: за тази цел са измислени съдиите и журито.
— Бъркали ли сте някога, господин Коупланд?
Замълчавам.
— Защото имам намерение да поразровя. Ще ровя, докато се добера до всяка грешчица, допусната някога от вас. И ще я използвам. Имате си кирливи ризи, господин Коупланд. И двамата го знаем. Ако продължите този лов на вещици, аз ще ги развея пред погледа на целия свят.
Самоувереността му сякаш се връща. Това не ми се нрави.
— В най-лошия случай може да се приеме, че моят син е допуснал голяма грешка. Опитваме се да намерим начини за компенсация на стореното, без да бъде съсипвай целият му живот. Толкова ли не можете да разберете?
— Нямам какво повече да ви кажа.
Той не пуска лакътя ми.
— Последно предупреждение, господин Коупланд. Ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да защитя моето дете.
Поглеждам в лицето Е. Д. Дженрът и правя нещо, което го смайва. Усмихвам се.
— Какво има? — пита той.
— Това е хубаво — отвръщам аз.
— Кое?
— Това, че вашият син разполага с толкова много хора, които ще се борят за него. Също и в залата. Мнозина са на негова страна.
— Обичат го.
— Това е хубаво — повтарям аз, като издърпвам лакътя си. — Но докато наблюдавам всички онези хора, застанали зад вашия син, знаете ли какво неизбежно забелязвам?
— Какво?
— Че Шамик Джонсън няма никого до себе си.
— Искам да прочета тази извадка от личен дневник пред целия клас — казва Люси Голд.
Тя обича да разполага банките на студентите си в голям кръг. Сама застава в средата. Вярно, има нещо нагласено в тези нейни парадни обиколки в „учения кръг“, но пък вършат работа. Когато наредиш студентите в кръг, все едно колко голям, те всички остават на първия ред. Няма място за криене.
Лони е също тук. Първоначално Люси възнамерява нему да възложи прочита, за да наблюдава по-лесно реакциите на аудиторията, но после си дава сметка, че авторът е жена. Ще прозвучи фалшиво. Освен това, който и да го е писал, ще очаква Люси да дебне за някаква реакция. Трябва да очаква. Положително е на тръни. Затова решава сама да прочете откъса, докато Лони наблюдава студентите. Разбира се, и тя няма да дреме. Ще направи много паузи с надеждата да забележи нещо.
Силвия Потър, подмазвачката, седи точно срещу нея. Ръцете й са скръстени на гърдите, очите — широко отворени. Люси среща нейния поглед и се усмихва едва-едва. Силвия разцъфва. Редом с нея седи Алвън Ренфро, цар на кръшкачите. Позата му е като на повечето студенти: сякаш няма кости и може всеки миг да се стече върху пода в безформена локва.
— Това стана, когато бях на седемнайсет — започва да чете Люси. — На летен лагер. Работех там като ВГ. Ще рече „възпитател на група“…
Докато чете за случилото се в гората, за повествователката и нейния приятел „П“, за целувката край дървото, за писъците в гората, тя бавно крачи пред смълчания кръг. Чела е вече поне десет пъти този откъс, но когато сега го прави на глас, гърлото й се свива. Краката й омекват. Стрелва поглед към Лони. Той е доловил промяната в тона и също я поглежда. Тя му казва с очи: „Тях трябва да гледаш, не мене“. Лони се извръща бързо.
Люси привършва четенето и чака коментари. Нещата обикновено протичат по един и същ модел. Студентите знаят, че авторът е сред тях, в същата тази стая, но понеже единственият начин да изявиш себе си е като разпердушиниш другия, всички се залавят за работа. Вдигат ръце и започват с някакъв вид презастраховка: „Може би, това е само мое мнение“ или „Възможно е да греша“, за да се отприщят:
— Написаното е банално…
— Не мога да почувствам нейната страст към „П“, а вие?
— Ръката под блузата? Ама, моля ви…
— Мисля, че цялата работа е ала-бала…
— Авторката пише, „целувахме се страстно“. Не ми казвай, че е страстно, покажи ми…