Тънки сметки
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тънки сметки». Краткое содержание книги:
Сидни Шелдън е единственият писател, спечелил наградите ОСКАР, ТОНИ и ЕДГАР, а в последната книга на Рекордите на Гинес фигурира като най-превеждания писател в света.
— Ще пишете текстовете за телевизията.
Тя посърна.
— Текстове за телевизията? Но аз нищо не знам за…
— Много е просто. Продуцентът на новините ще ви даде информацията, която постъпва от всички осведомителни агенции. Вие ще я напишете на английски и ще вкарате текста в компютъра, за да може да се чете от говорителите.
Дейна седеше, без да каже дума.
— Какво?
— Нищо, просто… просто аз съм репортерка.
— Тук имаме петстотин репортери и всички те с години са учили занаята. Заминавайте в четвърта сграда. Попитайте за господин Хокинс. Ако трябва от нещо да се започне, телевизията не е лошо начало. — Мат Бейкър посегна към телефона. — Ще се обадя на Хокинс.
— Добре — въздъхна тя. — Благодаря ви, господин Бейкър. Ако някога имате нужда от…
— Вън.
Телевизионните зали на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ заемаха целия шести етаж на четвърта сграда. Том Хокинс, продуцент на нощните новини, я прие в кабинета си.
— Работили ли сте някога в телевизията?
— Не, господине. Работила съм във вестници.
— Динозаври. Те са отживелица. Ние сме настоящето. А какво ли ще бъде бъдещето? Хайде да ви разведа наоколо.
Десетки хора работеха на бюра и монитори. По телеграфа постъпваха новини от пет-шест осведомителни агенции и се появяваха на екраните.
— Тук се приемат новини и съобщения от цял свят — обясняваше Хокинс. — Аз решавам кои да показваме. От специалния отдел заминават екипи, които изпращат репортажи от местата на събитията чрез микровълни или предаватели. Освен телеграфните ни служби имаме сто и шестдесет полицейски канала, репортери с клетъчни телефони, скенери, монитори. Всяко съобщение се планира до секундата. Хората, които пишат текста, работят с монтажисти, за да се вместят в точно определено време. Средно една новина с подробностите продължава между минута и половина и минута и четиридесет и пет секунди.
— Колко човека пишат текстовете? — попита Дейна.
— Шест. После има и видеокоординатор, новинарски монтажисти, продуценти, режисьори, репортери, говорители… — Той замълча. Към него се приближаваха мъж и жена. — Като си говорим за вълка, запознай се с Джулия Бринкман и Майкъл Тейт.
Джулия Бринкман беше изумителна жена с кестенява коса, цветни лещи, от които очите й изглеждаха наситенозелени, и отрепетирана чаровна усмивка. Майкъл Тейт беше спортен тип с изключително приветлива усмивка и топло излъчване.
— Нашата нова текстописка — каза Хокинс. — Дона Еванстън.
— Дейна Еванс.
— Няма значение. Хайде на работа.
Той я заведе обратно в кабинета си, а после кимна към таблото с разпределението на стената.
— Това са съобщенията, от които си избирам някои. Наричат се „охлюви“. Нашите предавания се излъчват два пъти на ден. Правим обедните новини от дванадесет до един и нощните от десет до единадесет часа. Когато ти кажа кои съобщения искам да пуснем, ти ги сглобяваш и правиш всичко да звучи толкова вълнуващо, че зрителите да не желаят да превключат на друг канал. Монтажистът ще ти предостави видеоклипове, ти ги включваш в сценария и посочваш къде точно да се пуснат.
— Добре.
— Понякога новините са толкова вълнуващи, че в програмата си пускаме включване на живо.
— Интересно — отбеляза Дейна.
Тя изобщо не подозираше, че един ден това щеше да й спаси живота.
През първата нощ програмата беше пълен провал. Дейна беше сложила най-важните новини в средата вместо в началото, а Джулия Бринкман откри, че чете текстовете на Майкъл Тейт, а той — нейните.
— Господин Хокинс ви вика в кабинета си. Веднага — съобщи режисьорът на Дейна, когато новините свършиха.
Хокинс седеше на бюрото си с мрачно изражение.
— Знам — виновно изрече Дейна. — Телевизията никога не е преживявала такова падение и всичко е по моя вина.
Той седеше и я наблюдаваше. Дейна започна отново:
— Добрата новина е, че отсега нататък нещата ще вървят само нагоре. Нали така, Том?
Продължаваше да я гледа втренчено.
— И това никога няма да се повтори, защото — забеляза изражението му — съм уволнена.
— Не — кисело отвърна той. — Това би означавало прекалено лесно да ти се размине. Ще работиш, докато не се получи както трябва. А това, което имам предвид, са обедните новини утре. Ясно ли се изразих?
— Напълно.
— Добре. Искам да си тук в осем часа сутринта.
— Добре, Том.
— И тъй като ще работим заедно, можеш да ме наричаш господин Хокинс.
Обедните новини на следващия ден минаха гладко. „Том Хокинс е бил прав — реши Дейна. — Става въпрос просто да влезеш в ритъм. Получаваш си новината… написваш текста… поработваш с монтажиста… вкарваш текста в компютъра, за да могат говорителите да го прочетат.“ От този момент нататък това й стана рутина.