Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
По-точно казано, превръщаше се във все същото. Намираше жената, която му харесваше, заживяваха заедно за година-две, после нещата се скапваха. Следваше обичайният ултиматум, отлагане, второ отлагане и след това… Моника щеше да даде път на Клеър или която и да беше там. Всъщност наистина беше Клеър, само че тя в момента бе в Сингапур на конференция. Беше му се обадила преди две нощи и той й каза за Кати. Но Клеър така и не се бе запознала с нея, така че, когато деликатно му предложи да се върне за погребението, той вежливо отхвърли предложението, направено, за да бъде отхвърлено.
Допи и последната глътка уиски в чашата си. Истината бе, че харесваше женската компания… поединично. Моногамията, или поне серийната моногамия, му беше по душа, както, впрочем, би следвало да бъде и с брака. Но бракът беше нещо, в което държеше да не сбърка, затова с романтична наивност вярваше, че когато нещата стигнат дотам, ще го почувства. Не трябваше да има и сянка от съмнение. Струваше му се, че това е най-важното нещо на света, докато за Моника бракът по-скоро бе… въпрос на избор.
Последното обаждане бе на Риордан и Ласитър го изслуша разсеяно. Когато слушалката щракна, осъзна, че всъщност не бе чул и дума, затова превъртя лентата и го прослуша отново.
Риордан бе от хората, които се притесняваха да приказват на машина. Говореше бързо и излишно високо. „Извинявам се, ако си решил, че съм се държал грубо с теб — каза той с глас, в който нямаше нищо извиняващо се. — Отбий се утре, окей? Имам един-два въпроса.“
10.
Офисът на Риордан беше недалеч от шосе 29, на третия етаж на една от онези кубични грозотии, построени от градската управа през 50-те години. Външните стени представляваха мозайка от редуващи се плоскости — синя пластмаса и стъкло, — разделени от алуминиеви лайсни, които отдавна се бяха осеяли с дупки като от проказа. Сградата беше едновременно модерна — в смисъл, че бе относително нова, — и остаряла, защото изглеждаше по-западнала от далеч по-изисканите околни постройки от миналия век.
И вътре не беше по-добре. Поставените под ъгъл плоскости по тавана — с идеята да се подобри акустиката — бяха разхлабени и изпоцапани. Линолеумът на пода беше покрит със събирана в течение на десетилетия мръсотия, натъпкана под слоевете „лъскащи“ препарати. Стълбищата напомняха на Ласитър за училище и докато се качваше по тях, усети миризмата на вкиснало мляко, макар че не бе сигурен дали не си внушава.
Вторият етаж бе запазен за Отдела за борба с наркотиците. Още в началото на коридора имаше предупредителен надпис:
Екипи под прикритие
АБСОЛЮТНО СЕ ЗАБРАНЯВА
ДОВЕЖДАНЕТО НА ЗАПОДОЗРЕНИ
Ласитър намери Отдел „Убийства“ на третия етаж. Тук имаше два самостоятелни офиса, няколко празни стаи, в които изглежда се водеха разпити, и някакъв… „зайчарник“ от клетки, отделени с високи, но нестигащи до тавана прегради от пресован картон. Цареше пълен хаос, понеже подобно на новинарна в телевизия всички стояха пред компютри, печатеха или (като Риордан) говореха, сгушени над телефона.
Риордан беше в средата на петдесетте. Имаше от онзи ирландски тип кожа, която не старее, но е чувствителна към времето. Лицето и ръцете му бяха вечно червени, макар че тялото му сигурно си оставаше все млечно бяло. Щом видя Ласитър, отвори очи малко по-широко, за да покаже, че го е забелязал. Изглеждаше изморен. Сви вежди, вдигна пръст и му направи знак да седне.
В помещението беше задушно: отоплителната система явно бе съобразена с календара, а не с термометъра. Всички детективи бяха по ризи и Ласитър забеляза, че всички без изключение са въоръжени. Кобури през рамо основно, но няколко бяха и със старомодните кобури на колана. Полицаите, разбира се, бяха свикнали с постоянното присъствие на оръжието, но Ласитър не спираше да се изненадва, като влезеше в участък, от това, че всички, буквално всички, са въоръжени.
Което и правеше по-възрастните бивши полицаи непригодни за „Ласитър Асошиитс“. Защото цялото им същество излъчваше подозрителност дори по време на най-невинен разговор: те не караха коли, а „превозни средства“, не отиваха някъде, а се „отзоваваха“. На всичкото отгоре, се държаха по точно определен начин — като хора със значка и оръжие. Практически всички полицаи прекарват известно време в униформа и — подобно на актьорите или политиците — очакват хората да реагират на присъствието им. Няма значение дали реакцията е враждебна, или не — важното е да я има. Ласитър знаеше от собствен опит, че този синдром продължава дълго след като си напуснал полицейския участък.