Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Е, това поне може да се провери — въздъхна Риордан.
— Давай, проверявай!
— Ами благодарение на теб ще ми се наложи да го направя — озъби се Риордан. — Виж, нека изясним нещо, окей? Не мисля, че си бил вътре. Според мен онзи наистина се е опитал да се самоубие. Така е според мен. Сега лекарите го проверяват през десет минути, а понеже в отделението е постъпило и някакво хлапе, сестрите се навъртат постоянно. Така че хора има през цялото време и изобщо няма начин да го направи пак. Но ти… ти си една шибана неуправляема ракета. Само опитай да идеш там и да се представиш за детектив, и…
— Никога не съм казвал, че съм детектив. Докторът сам…
Риордан продължи, без да го слуша:
— Първо ми издърпаха ушите, че не съм сложил при Джон Доу охрана, без да се интересуват, че вече се бях разпоредил, само че на униформените им трябва време, за да се доберат до болницата. А сега ще се наложи да си играя да проверявам телефонните ти разговори, защото, ако не го направя, ще изглежда адски странно, понеже се знае, че съм ти приятел. И още нещо — не ми разправяй на мен, че само си искал да му се порадваш. Обзалагам се, че си имал тъпата идея да говориш с него. — Ласитър пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Което, нека ти кажа, щеше да бъде страхотно. Да приемем, че беше успял, двамата с него си бяхте поговорили от душа и той ти бе излял най-съкровените си мисли. Питаш ли се какво щеше да стане, когато закараме онзи тип в съда? Можеш ли да си представиш на какво щеше да ни направи защитата?
— Защо се е опитал да се самоубие?
Риордан въздъхна.
— Ами може да се е разкаял — уморено каза той.
— Чудя се…
— Направи ми една услуга — прекъсна го Риордан, — недей да се чудиш. Всъщност недей да правиш нищо. Помогни ми да реша шибания случай: стой настрани от него.
От гневните тиради на Риордан започваше да го боли глава.
— Ще остана настрани веднага след като ми кажеш кой е убил сестра ми.
— Сестра ти е убита от шибания Джон Доу!
— А кой е той? И защо го е направил?
9.
Беше топло за ноември — над 25 градуса — в деня на погребението. Капещите листа, ярки като скъпоценни камъни, танцуваха от топлия повей на вятъра. Идваше зима, а бе задушно като през юни. Може би затова наситените есенни цветове изглеждаха малко неестествени. Дошлите от града за погребението явно бяха очаквали по-хладно време и сега се потяха в пуловери и жилетки под плътните си връхни палта. Ласитър не беше съвсем на себе си — необяснимата топлина, изпитващите очевиден дискомфорт опечалени, вихрушката от листа… Струваше му се, че са дошли да снимат филм, само че са объркали и епизода, и сезона.
Не можеше да се отърси от чувството за нереалност. Дори ковчезите изглеждаха като снимачен реквизит. Малкият сякаш допълнително драматизираше случилото се. Свещеникът — той беше от Унитарната църква, която Кати бе започнала да посещава през последната година — изглеждаше направо излят за поверената му роля. На лицето му бе застинало възможно най-сериозното изражение, а освен това притежаваше способността да изпълва погледа си и да стиска пръсти с голям емоционален заряд.
Но не емоцията — дори да беше истинска, тя едва ли бе насочена към трагедията на Кати, защото свещеникът трябваше да изпитва състрадание към всекиго, това му беше работата — правеше скръбта му така непринудена и затрогваща. Той изобщо не познаваше сестра му. Когато говориха по телефона, за да уточнят подробностите около службата, свещеникът бе потърсил помощта на Ласитър, за да „персонализира траурната церемония“. Искаше да знае как са се обръщали към покойната. Катлийн? Или може би Кейт, Кат или Кати? Пожела да научи някои по-весели случки от живота й, за да напомни на семейството и приятелите й за „живата жена“.
Сега, когато вече стояха край гроба, свещеникът говореше с тъпи и предсказуемо възвисяващи слова за необятните простори, където се реят Кати и Брендън, за ширналата се пред духа, безкрайност. Или поне Ласитър намираше думите му за тъпи, може би защото се подреждаха като дялани камъни на точно определените им места в хода на службата. Но леля Лилиан — единствената роднина сред присъстващите — изглежда бе по-податлива на въздействието им, тъй като в един момент се наклони към него и силно го стисна за ръката.