Мъжки игри

Когато го закараха в милицията — куцащ и с лепенки по скулата — и започнаха да го разпитват къде е бил снощи, с какво се е занимавал и кой може да потвърди думите му, Паригин веднага разбра, че милиционерите са привикали десетки като него, ако не и стотици. И просто нямат възможност да се занимават с всекиго подробно. Подборът на кандидати за заподозрени ще мине по старата позната схема. На първо място — неработещите никъде, хората без постоянен източник на доходи, без московско жителство, осъждани или просто такива, които са си имали работа с милицията. Евгений не спадаше към никоя от тези категории. Приличен човек, инженер в автозавод, ветеран, може да се каже — работил двайсет години на едно и също място, кореняк московчанин, не злоупотребява с алкохол. А пък за алибито си той се беше погрижил, никога не изпълняваше поръчка, без предварително да си осигури алиби.

Пуснаха го доста бързо. Вярно, че после го викаха още на два пъти, но във въпросите на криминалистите не се бе появило нищо принципно ново. И Паригин тогава си помисли, че му се е разминало.

Но какво бе станало сега? Отговорът беше прост. Поне той така си мислеше. Убийството е останало неразкрито, криминалистите са продължили да работят по него и някъде е изскочила опасна за Паригин информация. Всичко може да се е случило… Някой е изтърсил нещо, пропял е… Знае ли човек! И ченгетата, за да не губят време и сили за грижливо разследване и проверка, са решили да използват силова хватка. Уж са обикновени бандити. Защото така ще свършат работата по-лесно, пък и по-бързо. Може и информацията им да е слабичка, със сигурност нищо не знаят, но защо да не опитат? Там, в милицията, Паригин се бе държал кротко, спокойно, интелигентно, не бе допускал никакви хулигански изблици, камо ли пък да демонстрира физическа сила. Разбира се, беше създал за себе си впечатлението, че ако е виновен, ще си признае след най-дребния натиск. Може на „Петровка“ да се е сменило началството, да е настояло работата по неразкритите убийства да стане по-интензивна и сега детективите да са подбрали всички куцащи мъже, които бяха задържали навремето. Той, Паригин, не беше единственият такъв. Беше просто поредният. Един от многото.

Ако е така — прекрасно! Те няма да го потърсят повече. И нямат никаква информация. Тръгнаха си от него, ще отидат при друг.

Но ако не е така… Ако не е така — тогава лошо. Има два варианта: или някой наистина е пропял, станал е предател и е дал информация за Паригин, или това не са били никакви ченгета, а хора от онези, другите. От лагера на възложителите и техните приятелчета. Незнайно защо им е потрябвал Паригин заедно с неговото признание. Защо — това е друг въпрос, но и без това е ясно, че отговорът никак не е приятен. Сигурно не беше случайно, че последната му поръчка се провали. Уж вече се бяха разбрали за всичко, а после изведнъж — „извинявайте, не стана нужда“. Конкуренция, мамицата му! Предлагането превишава търсенето. Защо да плащат много на квалифициран професионалист, когато могат да получат същото, като прибегнат до услугите на някой глупак дилетант, който взема много по-евтино. Да, но Паригин не е кой да е, не е обикновен изпълнител. Той има и опит, и репутация. И системата за връзка с него е сложна, защитена срещу случайности, работила е безотказно дълги години. Нито един възложител не знае името му, камо ли адреса. Така че ако това беше тяхна работа, те щяха да го извикат на среща. Тези, които дойдоха в дома му, може да са били само ченгета. Нали те имат адреса му, същия, който е в паспорта му и на който той живее в действителност. Излиза, че последната поръчка не е била никаква поръчка, а прах в очите, димна завеса. Не им е трябвало да премахват никого. Искали са да осъществят връзка с Паригин, за да го проследят. Само така може да са научили официалния му адрес. Явно нещо се мъти около него. Да е ядосал някого? Да е свършил работата си не точно както трябва?