Принцеса с часовников механизъм

Уил се приведе още по-близо към нея и почти изсъска в ухото й:

— Fyddai’n wneud unrhyw dda yn ddweud wrthych i jynd adref?

Сесили се засмя.

— He, няма никакъв смисъл да ми казваш да се върна вкъщи. Rwyt ti fy

mrawd ас rwy eisiau mynd efo chi.

Думите й го накараха да примигне. „ Ти си ми брат и искам да дойда с

теб." Звучеше като нещата, които бе свикнал да чува от Джем и макар че

Сесили бе толкова различна от него, колкото изобщо беше възможно, по

едно нещо все пак си приличаха — и двамата бяха невероятно упорити.

Когато сестра му заявеше, че иска нещо, не ставаше въпрос за празно

желание, а за желязна решимост.

— Въобще ли не те е грижа накъде съм тръгнал? А ако отивам в Ада?

— Открай време ми се ще да видя Ада — спокойно отговори Сесили. —

Мислех, че на всички им е интересно.

— Повечето от нас прекарват целия си живот, мъчейки се да не

попаднат в него — каза Уил. — Ако толкова държиш да знаеш, отивам в

свърталището на един ифрит, за да купя наркотични вещества от

агресивни, безпътни негодници. Напълно е възможно да ти хвърлят един

поглед и да решат да те продадат.

— Няма ли да им попречиш?

— Предполагам, че зависи от това колко ще ми предложат.

Сесили поклати глава.

— Джем е твой парабатай. Твой побратим, отреден ти от Клейва. Но аз

съм ти сестра по кръвна линия. Защо си готов да сториш всичко за него, а

от мен искаш единствено да си отида вкъщи?

— Откъде знаеш, че наркотичните вещества са за Джем?

— Не съм глупачка, Уил.

— И толкова по-жалко — промърмори той. — Джем... Джем е по-

добрата част от мен. Не очаквам да разбереш. Дължа му го.

— Какво съм аз тогава? — попита Сесили.

Младежът шумно изпусна дъха си, прекалено ядосан, за да се сдържи.

— Ти си слабото ми място.

— А Теса е сърцето ти. — Думите на сестра му прозвучаха не ядосано,

а замислено. — Както ти казах, не съм глупачка — добави тя, виждайки

слисването му. — Знам, че я обичаш.

Уил вдигна ръка към главата си, сякаш от думите й го беше пронизала

остра болка.

— Казала ли си на някого? Не бива да го правиш, Сесили. Никой не

знае и трябва да си остане така.

— Наистина ли мислиш, че аз бих споделила някому твоите чувства?

— Не, предполагам, че не би го сторила. — Гласът му стана суров. —

Сигурно ужасно се срамуваш от брат си — да храни забранени чувства към

годеницата на своя парабатай...

— Не се срамувам от теб, Уил. Каквото и да изпитваш, не си направил

нищо нередно, а предполагам, че всички желаем неща, които не можем да

имаме.

— Така ли? И какво е това, което ти искаш, а не можеш да имаш?

— Да си дойдеш у дома. — Кичур черна коса бе залепнал за бузата й от

влагата и й придаваше вид сякаш бе плакала, макар Уил да знаеше, че не е

така. — Институтът е моят дом. — Той въздъхна и облегна глава на

каменния свод. — Не мога да стоя тук и да споря с теб цяла вечер, Сеси.