Тъмен пламък
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-855-9
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъмен пламък». Краткое содержание книги:
Преди да е станало прекалено късно, тя се обръща за помощ към Джуд и рискува всичко, което познава и обича, за да спаси себе си и бъдещето си с Деймън.
— Не става въпрос за суета, това е… практичност! — избухва Деймън.
Поглеждам го и осъзнавам, че е ужасно смутен — най-вероятно, защото наистина е суетен, а пък не иска да си признае. И макар да се опита да се отърве от марковите си дрехи, козметиката за коса и ръчно изработените италиански обувки, които толкова обичаше, в него все още се забелязват следи от този му недостатък.
— Но най-вече — просто не можеш да се хвалиш с това! Не бива да казваш на никого. Мислех, че с Евър сте говорили на тази тема!
— Така е — потвърждаваме двете.
— В такъв случай — казва той — няма какво да обсъждаме. Продължаваш все така да си гризеш кексчета, както правеше преди, държиш се възможно най-нормално и се стараеш да не привличаш никакво…
— … излишно внимание към себе си. — Хевън тръсва глава и прави подчертано отегчена физиономия. — Виж, Евър вече ми изнесе цялата лекция. Разправи ми всичко, предупреди ме за тъмната страна, чудовището под леглото, другото в гардероба и за Торбалан, който живее на тавана. И не че нещо искам да ви кажа, ама това изобщо не ме интересува! През целия си живот бях съвсем обикновена. Пренебрегваха ме, гледаха ме отвисоко и на практика се сливах със стените, все едно не съществувах. Бях невидима за всички, независимо колко откачено се държах и обличах. Този тип анонимност определено се надценява! А сега най-сетне се отървах от него. И ако това е шансът ми да бъда различна — да изпъквам, да се отличавам и да бъда забелязвана за първи път в живота си — е, изобщо нямам намерение да се въздържам. Смятам да прегърна тази възможност с разтворени обятия. Така че, като вземете думите ми предвид, смятам, че можете да се справите и по-добре. — Тя потупва кашончето. — Хайде, поглезете ме! Дайте ми още от нектара, за да мога да впечатля всички в училище другата година!
Деймън ме поглежда, останал без думи. В стреснатия му поглед ясно разчитам посланието: „Тя е твое създание… твоят Франкенщайн. Направи нещо!“
Аз се обръщам към нея, както съм седнала с кръстосани крака и стиснати ръце, и се постаравам да изпиша на лицето си приятно изражение, независимо че съм уплашена колкото него, ако не и повече:
— Хевън… моля те! — обръщам се към нея с глас, който едва успявам да запазя нисък и спокоен. — Нали вече разговаряхме за това? Нали се…
Не успявам да кажа нищо повече, защото тя рязко ме прекъсва:
— Та ти го пиеш през цялото време! Защо аз да не мога? — И започва нервно да барабани с пръсти по кашона.
Мълча, защото не знам как да й обясня, че еликсирът увеличава силите ми — сили, които бих предпочела тя изобщо да не притежава. Не съм сигурна, че знам правилния начин, но въпреки това решавам да опитам:
— Може и да ти изглежда така, но всъщност аз не се нуждая наистина от него. Не и като Деймън, де. Просто го пия, защото… ами, защото съм свикнала с него. И въпреки че не е особено приятен на вкус, донякъде го харесвам. Обаче, вярвай ми, изобщо не е необходимо да го пиеш всеки ден. Нито дори всяка седмица… или всяка година, ако трябва да сме точни. Както Деймън вече ти каза, можеш да издържиш сто години — или дори двеста — без въобще да се докосваш до него.
Кимам, за да подсиля думите си, с надеждата, че ще ми повярва и ще приеме обяснението. Наистина не искам да разбира за прилива на сила, бързина и магически способности, който идва с постоянната консумация на нектара. Това само би я накарало да го иска още повече.
— Добре — кима и тя. — Явно в такъв случай ще трябва да си поискам от Роман. Сигурна съм, че той с удоволствие ще ми даде.
Преглъщам мъчително, но не отвръщам нищо. Наясно съм, че ме провокира. Просто си седя там и наблюдавам. В този миг Луна скача в скута й и Хевън започва да я гали.
— Здрасти, котенце! Ти не беше ли предназначено за мен? Затова ли си тук сега? Защото усещаш присъствието на истинската си собственичка?
После повдига котето и го притиска към себе си. Роми скача от другия край на дивана, където е седнала, измъква го от ръцете й, а Хевън избухва в смях:
— Спокойно! Отпусни се, нямам намерение да ти я открадна или нещо подобно.