Зовът на кукувицата

Тя бе леко засегната от небрежността, с която той изрече „последна“. Това ѝ казваше, че колкото и добре да се бяха разбирали, вярно строгопрофесионално и с предпазливост от двете страни, колкото и по-подреден да бе офисът му, колкото и по-чиста да беше ужасяващата тоалетна с умивалник извън стъклената врата, колкото и по-добре да изглеждаше сега звънецът долу, не с мърлявото листче, пъхнато зад него, а с името му, написано красиво с печатни букви върху бяла пластмасова лентичка (беше ѝ струвало половин час и два счупени нокътя, докато я пъхне на място), колкото и ефикасно да бе приемала и предавала съобщенията, колкото и интелигентно да бе се изказвала по повод вероятно несъществуващия убиец на Лула Ландри, Страйк явно беше броил дните, делящи го от момента, когато щеше да се отърве от нея.

Това, че не можеше да си позволи временна секретарка, бе съвършено очевидно. Имаше само двама клиенти. Изглежда беше бездомен (както Матю не спираше да изтъква, сякаш спането в офиса беше признак за най-голямо падение). Робин разбираше естествено, че от гледна точка на Страйк е нелогично да я задържи повече. Само че не очакваше понеделника с нетърпение. Перспективата беше непознат нов офис (от агенция „Временни кадри” вече ѝ бяха съобщили адреса по телефона), без съмнение чист, светъл и оживен, пълен със склонни към клюкарстване жени, каквито бяха повечето от тези места, развиващи дейности, напълно безинтересни за нея. Робин може и да не вярваше в съществуването на убиец, знаеше, че и Страйк не вярва, но процесът на доказване, че такъв няма, я интригуваше силно.

За Робин цялата тази седмица бе далеч по-вълнуваща, отколкото можеше да признае пред Матю. Всичко, което вършеше, дори звъненето в „Бест Филмс“, продуцентската компания на Фреди Бестигуи, по два пъти на ден, при което неизменно получаваше отказ да бъде свързана с филмовия продуцент, ѝ създаваше усещане за значимост, каквото рядко бе изпитвала на друго работно място. Робин беше запленена от начина, по който работеха умовете на хората. Тя бе учила психология няколко години, но непредвиден инцидент прекрати университетската ѝ кариера.

Беше десет и половина и Страйк още не се беше върнал в офиса, затова пък беше пристигнала жена с притеснена усмивка, оранжево палто и лилава плетена барета. Това беше госпожа Хук, име познато на Робин, защото беше единственият друг клиент на Страйк. Робин настани госпожа Кук на провисналото канапе до бюрото си и ѝ поднесе чаша чай. (След стеснението, с което Робин бе описала похотливия господин Крауди от долния етаж, Страйк купи евтини чаши и кутия с торбички чай, за да си имат свои.)

– Знам, че съм подранила – каза госпожа Хук за трети път, като посръбваше неумело горещия чай. – Не съм ви виждала преди, нова ли сте?

– Временно изпълнявам длъжността – отговори Робин.

– Сигурно сте се досетили, че става дума за мъжа ми – заприказва госпожа Хук, без да я слуша. – Вероятно постоянно срещате жени като мен. Такива, дето искат да узнаят най-лошото. Двоумих се цяла вечност. Но най-добре е да се знае, нали? Най-добре е да се знае. Мислех, че Корморан ще е тук. По друг случай ли излезе?