Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
— Между нас не се е случило нищо.
— Той знае — рече Амбър и побутна с върха на обувката си проснатия Ролф. — Всеки, който си позволи да ми посегне, се прощава с живота. Да изчезваме, преди да са дошли чистачите.
— Чистачите?
Устата й се изкриви от раздразнение.
— Тукашната полиция. Те следят Ролф. Сигурно ще ни търсят. Ако вече не са тръгнали насам.
Още не беше привършила, когато се чу тропот на тежки обувки по стълбите.
Джек рязко я дръпна и от гърдите й се изтръгна слаб вик на уплаха. Нямаше смисъл да излизат през вратата. Удари с рамо стената и прекрачи през образувалия се отвор в съседната стая. Продължи да се придвижва по същия начин, докато стените свършиха и под тях — три етажа по-долу — се ширна улицата.
— Дръж се.
Тя бе твърде изплашена, за да направи нещо, когато скочиха.
Докато бягаха, костюмът му говореше. Джек пренебрегваше тихото, едва доловимо жужене в главата си и бодежите в настръхналия си тил и вместо това се вслушваше в равномерното биене на сърцето си и в трополенето на краката върху уличния паваж. Тъмнината ги прикриваше. Амбър му сочеше с тънката си ръчичка посоката и се притискаше към него, обвила с ръце врата му и прислонила глава на гърдите. Лицето й бе пребледняло, устните — здраво стиснати.
Той спря едва тогава, когато пулсът в слепоочията му се превърна в неистов рев, изправен точно под стълба на една охранителна камера, чието единствено око зееше със строшената си леща.
Амбър се размърда. Скочи леко на земята и се изправи до него. Флексобрънките уловиха лунната светлина и засияха в млечнобяло.
Тя облиза устни и го потупа по рамото.
— Това нещо наистина си го бива.
— Даваш ли си сметка, че ще трябва да се върнеш при него?
— Никога. Не искам. Освен това ти имаш нужда от мен.
— Само за да стигна до границата на гетото.
— А имаш ли представа какво те чака отвъд? Хайде, стига вече… пък и не разполагаш с чип. Няма да можеш да се включиш към Малтен. Тук си като новородено дете.
Джек насочи поглед към момичето. Тя умееше да оцелява в градската джунгла, докато той бе пълен невежа в това отношение. Амбър бе израсла тук, а той идваше от ферма на Дорман… Градът му бе чужд, непознат.
— Какъв чип? — попита.
— Микрочип. Имплантиран е ето тук, в китката — посочи мястото. — Мониторите го засичат през кожата. Всеки път, когато купуваш или продаваш нещо…
Джек се пресегна и хвана китката й. Не опипваше никакъв чип. Веждите му се повдигнаха въпросително.
Амбър се изчерви.
— Добре де, аз също нямам. Нали живея нелегално. Всъщност така е по-добре, защото нямам и досие. Нищо, разбираш ли?
— Как се справяш в такъв случай?
— Машините са глупави. Не правят разлика между вграден в костта и имплантиран микрочип. Използваме фалшиви, естествено. Крадени. Каквито ни попаднат. Ролф ги сменя непрестанно, за да не ни засекат чистачите.
— Вън от системата.
— Аха. — Тя най-сетне се поуспокои и вдигна очи към него. — Също като теб. Само че ти не знаеш как да я заобикаляш, да я накараш да работи в твоя полза — а аз съм наясно. А този твой костюм — той е като неонова реклама.
— Тук — може би. Но не и там, откъдето идвам. — Не беше виждал пълно бойно снаряжение из тези квартали, но когато слезе на космодрума на Малтен, срещна доста бойци. Тук имаше цяла нелегална армия от наемници. Жуженето в ушите му се засили и той разтърси нервно глава. По гърба му се стичаше пот. — Как да стигна до космодрума?
— Лесно. Остави чистачите да те спипат и те ще те откарат — там е затворът. Може да сполучиш да им се измъкнеш.
— Ти опитвала ли си?
Лицето й се озари от нахакана усмивка.
— Не ми се е налагало.
— Ясно. — Той се пресегна и взе шлема от нея. — Но си съгласна да дойдеш с мен?
Амбър сви рамене.
— Не мога да се върна. — Махна към улицата. — Това е нашата посока.
Оказа се много по-лесно, отколкото си представяха. Близо до края на града той показа няколко банкноти на преминаващо такси. Шофьорът заби спирачки с такава сила, че гумите му едва не се подпалиха. Джек скочи отзад и придърпа до себе си Амбър, като я прегърна демонстративно, за да го види шофьорът. Сетне му намигна съзаклятнически.
— Искам да се прибера у дома… това сладурче идва с мен. Ще бъдеш ли така добър да намалиш светлината и да изключиш сензорите отзад? Не ми се ще да ми засичат чипа, когато пресичаме покрай някой пост.