Кралицата на Юга

— Много труд — повтори тя замислена.

— Така е.

Отпи малка глътка, права, без да спира да ме наблюдава. Беше по-ниска, отколкото изглеждаше на снимките или по телевизията. Движенията й бяха спокойни и уверени, сякаш всеки жест бе свързан със следващия по естествен начин, отхвърляйки всяка импровизация или колебание. Навярно вече не се съмнява, хрумна ми неочаквано. Уверих се, че на тридесет и шест години беше още привлекателна. Може би по-малко, отколкото на последните снимки, на които я бях виждал тук и там; снимки, запазени от хората, познавали я от другата страна на Атлантика. Бях виждал две снимки — анфас и профил, черно-бели, на стар картон от полицейското управление в Алхесирас. Също и видеоленти — неясни картини, завършващи винаги с яки горили, влизащи в кадър, за да отстранят насилствено обектива. Навсякъде се виждаше забележителната й осанка, почти винаги облечена в тъмно и с черни очила. Качваше се или слизаше от скъпи автомобили, фигурата й се очертаваше неясно, с размазан от телеобектива образ, седнала в заведение на открито в Марбеля, или на палубата на голяма и бяла като сняг яхта: Кралицата на Юга и легендата за нея. Жената, която се появяваше в светската хроника и едновременно с това — в криминалната. Но имаше и друга снимка, за чието съществуване не знаех. Преди да напусна къщата, два часа по-късно, Тереса Мендоса неочаквано реши да ми я покаже: много измачкана и залепена със скоч отзад снимка. Тя я сложи на масата между препълнения пепелник, бутилката текила, две трети от която беше изпразнила сама и „Зиг-Зауер“-а с трите пълнителя, стоящ там като поличба — наистина фаталистично потвърждение на това, което щеше да се случи същата вечер. Колкото до последната снимка, в действителност тя беше доста стара и беше само половин снимка, защото липсваше цялата лява част. На нея можеше да се види ръка на мъж, в ръкав на пилотско яке, върху раменете на младо момиче, мургаво, слабо, с гъста черна коса и големи очи. Момичето трябва да беше на двадесет и няколко години, облечено в много прилепнали панталони и грозно джинсово яке с космата яка. Гледаше към фотоапарата с несигурно изражение, една усмивка или се канеше да се появи на устните й, или току-що бе избледняла от тях. Забелязах, че въпреки прекалено тежкия грим, тъмните зеници имаха невинен, дори уязвим поглед. Той подчертаваше младостта на овалното лице, издължените бадемови очи, добре очертаната уста. Омекотените следи от индианска кръв се проявяваха в носа, в матовия цвят на кожата, във високомерно вирнатата брадичка. Тази девойка не е красива, но е особена, помислих си аз. Притежаваше неуловима, загатната красота, сякаш се беше размивала през поколенията, докато остави накрая отделни следи от някогашен блясък. И тази невинност, спокойна и доверчива. Ако не я познавах, тази невинност би ме трогнала. Предполагам.