Борбата [bg]

Когато прекоси моста, цялата трепереше от студ. Вече не валеше толкова силно, но вятърът бе станал по-остър. Пронизваше дрехите й, сякаш бяха от хартия, и я оставяше без дъх.

Стефан, припомни си тя и пое на север по Олд Крийк роуд. Не повярва на това, което й каза Деймън. Ако Стефан беше мъртъв, щеше да го усети. Той беше жив, някъде там, и тя трябваше да го намери. Можеше да е навсякъде сред тази бяла вихрушка; може да е ранен, да замръзва. В съзнанието й пробягна смътната мисъл, че е загубила ума си. Всичките й мисли се бяха концентрирали около едно-единствено нещо. Стефан. Да намери Стефан.

Ставаше все по-трудно да следва пътя. Отдясно се извисяваха дъбовете, отляво бушуваше бързият поток Дроунинг Крийк. Започна да залита, забави крачките си. Вятърът вече не й се струваше толкова силен, но се чувстваше безкрайно уморена. Трябваше да седне, да си отдъхне, само за минута поне.

Докато присядаше край пътя, внезапно осъзна колко е глупаво да се опитва да намери Стефан. Той щеше да дойде при нея. А тя трябваше само да седи тук и да го чака. Вероятно вече идваше към нея.

Елена затвори очи и отпусна глава върху свитите си колене. Сега й стана по-топло. Но мислите й продължаваха да блуждаят хаотично, докато накрая видя Стефан да й се усмихва. Ръцете му бяха толкова силни и закрилящи, че тя с наслада се отпусна на гърдите му, забравила страха и напрежението. Беше си у дома. Беше там, където принадлежеше. Стефан никога няма да позволи да бъде наранена.

Но тогава, вместо да я прегърне, Стефан я разтърси. Изтръгна я от приятния покой. Видя лицето му, пребледняло и напрегнато. Зелените му очи бяха потъмнели от болка. Опита се да му каже да остане при нея, но той не се вслуша в думите й. Елена, изправи се, каза й той, и тя усети как непреодолимата сила на тези зелени очи иска от нея да се подчини. Елена, изправи се още сега…

— Елена, изправи се! — Гласът прозвуча пронизително и изплашено. — Хайде, Елена! Стани! Не можем да те носим на ръце!

Елена примигна смаяно, преди да види ясно надвесеното над нея лице. Беше малко, сърцевидно, с хубава, почти прозрачна кожа, обрамчена от меки червени къдрици. С посипани със снежинки мигли над широко разтворени кафяви очи, тревожно вперени в нея.

— Бони — бавно заговори тя. — Какво правиш тук?

— Помагаше ми да те намеря — обади се след секунда отстрани някакъв втори, по-нисък глас. Елена се извърна леко и видя елегантно извитите вежди, мургавото лице и черните очи на Мередит, обикновено толкова иронични, но сега и те бяха разтревожени. — Изправи се, Елена, иначе наистина ще се превърнеш в ледена принцеса.