Градината на пеперудите [bg]

— Благодаря, че дойде с нас — започва Виктор, като замазва факта, че не ѝ е бил даден друг избор. — Това е специален агент Брандън Едисън, аз съм специален старши агент Виктор Хановериан.

Ъгълчето на устата ѝ се стрелва за миг нагоре, но това едва ли може да се нарече усмивка.

— Специален старши агент Виктор Хановериан — повтаря тя с дрезгав глас. — Трудно за изговаряне.

— Би ли предпочела да ме наричаш Виктор?

— Нямам предпочитания, но благодаря.

Отвърта капачката и ѝ подава бутилката с вода, като се възползва от момента, за да премисли стратегията си. Определено не е травмирана, нито пък срамежлива.

— Обикновено хората се представят по друг начин.

— С разни пикантерии? — отвръща тя. — Хобито ти е да плетеш кошници и да плуваш на дълги разстояния, а Едисън обича да се разхожда по улиците с високи токчета и минижуп?

Едисън изсумтява и стоварва юмрук върху масата.

— Как се казваш?

— Не бъди груб.

Виктор хапе устни, за да потисне напиращия смях. Няма да улесни ситуацията — със сигурност няма да допринесе за спокойствието на партньора му — но въпреки това изкушението е налице.

— Би ли ни казала името си?

— Благодаря, но не. Не мисля, че желая да го споделя.

— Някои от момичетата те наричаха Мая.

— Тогава защо си правите труда да питате?

Чува как Едисън рязко си поема дъх, но не му обръща внимание.

— Бихме искали да научим коя си, как се озова тук. Целта ни е да ти помогнем да се прибереш у дома.

— А ако ви кажа, че нямам нужда от помощта ви, за да се прибера у дома?