Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Но да се върнем към Клапър. Той зададе логичния въпрос:
— А какво стана с парите, които твоят клиент открадна от пра… от нашето правителство?
— Имате предвид стоте бона, които е взел назаем? — изтъкнах аз. — Все се канел да ги върне по банков път заедно с натрупаните лихви. Останалото е печалба — негова печалба.
— Дръмънд… просто недей да ме будалкаш.
Е, с прокурора номерът мина, но това е друга история.
— Останалото ще бъде дарено на Дома за ветерани.
— Тъй ли? — Той вдигна вежди и подметна, според мен доста скептично: — Предполагам, че става дума за благороден жест, породен от угризения на съвестта?
— Както твърди той, това е най-малкото, което можел да стори… с оглед на престъплението, любовта му към армията и…
— А опростените десет години затвор не играят никаква роля, така ли? Съвсем никаква?
Клапър явно знаеше за делото повече, отколкото предполагах. Той помълча и попита:
— Ами ние какво получаваме срещу тия десет години от живота му?
— Седемстотин хилядарки плюс-минус някой и друг долар. И се благодарете на Господа, че не сме в частния сектор, инак половината сума щеше да хвръкне само за моя хонорар.
— Да, някъде към половината. — Клапър се изкиска и отбеляза: — Но пък тогава щеше да се лишиш от великата радост да служиш на родината си. — След тази изтъркана шега, която винаги звучи малко изкуствено, той добави: — Иронията всъщност е, че точно ти заговори на тази тема.
Но вместо да изясни загадъчната си реплика, Клапър попита:
— Моля те, Шон, напомни ми откога си зачислен в отдела за специални операции.
— Ами да видим… през март ще станат осем години.
— Според мен ги навърши още миналия септември. Четири години в обвинението и четири в защитата. Нали така?
Кимнах. Да, съвършено правилно.
Но ако питате мен, твърдо вярвам в единайстата Божа заповед: не поправяй каквото не е строшено. Армията обаче е създадена точно за да съсипва каквото не е строшено и тази душевна настройка се прокрадва в кадровата й политика. На практика никой в армията не вярва, че има кадрова политика. Просто действа една постоянна заповед: щом войникът свикне с дадено място, овладее определена дейност или изглежда доволен от поста си, крайно време е да го изстреляме към някоя нова затънтена дупка.
В професионално отношение бях извънредно доволен от сегашната си позиция. В социално — имах сериозни проблеми.
Но Клапър вече обясняваше:
— Нашите военни адвокати трябва да придобият богат опит. Споразумения, преговори… има една цяла необятна област от правото, до която никога не си се докосвал.
— Добре казано. Прав сте. И най-добре да си остане така.
— Аз… те разбирам. — Клапър се изкашля и продължи, вече не толкова снизходително: — Разбирам също така, че тази година ти е ред за повишение. — Кимнах, за да потвърдя този факт, а той добави: — Тогава нужно ли е да ти напомням, че в комисията по повишенията имат склонност да избират офицери с повече знания и опит в областта на правото?
— На кого му пука?
Между нас казано — на мен. Не съм лишен от амбиции. Просто държа да постигна успеха по свой начин.
Отговорът обаче не беше нито по устав, нито желан. Клапър стана, обърна ми гръб и се загледа през прозореца към Националното гробище „Арлингтън“ отвъд магистралата. Явно криеше някакъв коз и аз подозирах, че след малко ще ми го размаха под носа. А ако ми позволите едно отклонение, струва си човек да се замисли над логиката да бъдат разположени в съседство Пентагонът и гробището — живи и мъртви, минало и настояще, късметлии и неудачници — всичко в общия кюп. Гледката на тия безкрайни редици от бели надгробни плочи не подхранва стремежите и амбициите, тласкащи към упорит труд, усърдие и оставане до късна нощ на работното място. Откровено казано, те по-скоро напомнят на властващите в тази сграда каква е цената на глупавите им грешки и може би точно това е имал за цел проектантът.
Чудех се дали Клапър не гледа отвъд пътя, унесен в размисли за собствената си тленност. Ама че глупост — ако изобщо обмисляше нечия смърт, най-вероятно ставаше дума за моята.
— Чувал ли си за ПРП? — попита през рамо той.
— Естествено. Един приятел се разболя от такова нещо. Страхотия. Окапа му оная работа.
Шегата не го развесели.
— Това е съкращение от Програма за работа с промишлеността, Шон. Избираме офицер и го включваме за една година в някоя цивилна компания. Офицерът научава всички нови и модерни тенденции в частния сектор, после се връща с тези знания при военните. Много високо ценена програма за най-обещаващите служители — добра е и за отделния индивид, и за армията.