Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

2

Къщичката беше тъмна, гробището — също. Виждаше само парата, която излиташе от устата му и се разсейваше в студения въздух. Оглеждаше се внимателно, защото точно в този момент не можеше да си позволи гаф. Глупаво беше да идва тук, но за него лоялността не беше въпрос на избор, а на дълг. Такъв беше. Поне това не бяха успели да му отнемат.

Остана на място в продължение на половин час, гледаше и се ослушваше. Къщичката беше под наблюдение няколко месеца, след като я беше напуснал. Знаеше го, защото бе следил наблюдателите. В крайна сметка четири месеца след изчезването му те си вдигнаха чуковете. Което не означаваше, че няма да се върнат. Особено след сутрешните събития. Всяко ченге ще каже, че насилственото отнемане на живот заслужава сериозно разследване. Но на практика колкото по-известна бе жертвата, толкова по-старателно бе разследването. А в случая това означаваше, че в него ще бъде включена цяла армия.

Най-накрая, убеден, че не го наблюдават, той се шмугна под оградата в дъното на гробището и запълзя към голям надгробен камък. Напрегна мускули да го отмести, разрови пръстта и измъкна една метална кутия. Пъхна я в сака си, върна камъка на мястото му и лекичко го потупа. Името на покойника отдавна беше изтрито, но Стоун беше проучил всички, които почиваха в „Маунт Цион“. Под този камък лежеше някой си Самюъл Уошингтън, освободен роб, отдал живота си за свободата на други като него. Изпитваше симпатия към него може би защото знаеше много добре какво е да не бъдеш свободен.

Огледа къщичката, която бързо чезнеше в сгъстяващия се мрак. Анабел Конрой трябваше да е тук, защото колата й беше паркирана пред портала. Преди два месеца беше идвал, но нея я нямаше. Тогава мястото изглеждаше много по-занемарено. Но той вече не можеше да се върне и да остане на този адрес, освен положен по гръб на няколко метра под повърхността на земята. След двата изстрела тази сутрин Оливър Стоун се беше превърнал в най-издирвания човек в Америка.

Запита се къде е тази вечер Анабел. Дано да бе някъде навън и да се радваше на живота. Но двете убийства със сигурност бяха водещата новина за деня и приятелите му лесно щяха да отгатнат какво се е случило. Надяваше се да не го презрат. Всъщност това беше истинската причина за появата му тук тази вечер.

Той имаше малко приятели. И никак не му се искаше да ги излага на опасност. Федералните агенти не бяха глупаци и най-вероятно щяха да се появят скоро. С цялата си душа искаше да направи нещо повече за клуба „Кемъл“, особено след всичко онова, което членовете му бяха сторили за него. В един момент се запита дали да не се предаде. Но инстинктът му за оцеляване беше толкова силен, че мисълта да срещне смъртта доброволно му се струваше абсурдна. Не можеше да им позволи да го победят просто ей така. Трябваше да се потрудят малко повече.