Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

— Как се казваш? — попита един от тях.

Стоун изръмжа и направи няколко резки движения с ръка, сякаш искаше да демонстрира някакво странно бойно изкуство.

— Мисля, че е някакъв език на жестовете — поясни Лерой. — Ама аз не му разбирам и затова дори не му знам името. Викам му „човече“ и му показвам какво искам да свърши. Горе-долу се получава. Ние тук не правим сърдечни операции, а просто товарим разни боклуци.

— Кажи му да си навие крачола да видим сакатия крак — заповяда един от агентите.

— Защо?

— Кажи му!

Лерой се извърна към Стоун и му показа какво да прави, навивайки собствения си крачол.

Стоун се наведе и повтори движенията му с добре изиграна непохватност.

Всички се втренчиха в грозния белег, пресичащ капачката на коляното му.

— Брей! — възкликна Лерой. — Нищо чудно, че не може да ходи като хората!

— Ясно, добре — промърмори същият агент и направи знак на Стоун да си смъкне крачола.

Стоун никога не беше допускал, че ще бъде благодарен на онзи боец от Северен Виетнам, който преди близо четирийсет години го рани в коляното с щика си. Шевът изглеждаше далеч по-страшен от самото нараняване, защото беше направен в джунглата, под артилерийския огън на противника. Беше разбираемо, че ръцете на доктора не пипаха уверено.

— С Лерой сме израснали заедно — обади се шерифът Върджил. — Той беше център, а аз куотърбек в училищния отбор, който спечели футболното първенство в окръга преди четирийсет години. Не е бандит, не убива никого. А другият очевидно не става за снайперист.

Агентът подхвърли шофьорската книжка на Лерой и се извърна към колегите си.

— Чист е — промърмори разочаровано той.

— Накъде сте тръгнали? — попита друг агент и огледа каросерията на пикапа, в която имаше малко дърва.

— В този час и по това време на годината само на едно място. Караме дърва на хората, които нямат време да си ги секат сами. Гледаме да ги продадем, преди да застудее. После отиваме на пристанището и оправяме едно-друго по лодката. Ако времето се проясни, може и да излезем в морето.

— Имаш лодка? — остро попита единият от агентите.

Лерой хвърли кос поглед към шерифа и кимна.

— Имам си я, истинска баровска яхта — иронично отвърна той. — От време на време излизаме в залива Чесапийк и гледаме да хванем малко раци. Много хора си падат по тия гадости тук.

— Престани с глупостите, защото ще си имаш неприятности — побърза да се намеси Върджил. — Работата е сериозна.

— Щом са убили някого, по-добре не си губете времето с нас — не му остана длъжен Лерой. — Ние нищо не знаем, нищичко!