Последният път
- Автор: Дамянов Мартин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният път». Краткое содержание книги:
Пред мен стоеше моята майка — малко объркана, поела товара на собствените си мисли, които в сегашното й състояние сигурно тежаха, колкото размишленията на Айнщайн върху петгодишно дете. Правех се, че не го забелязвам, но знаех, че тя бе там — гадната болест — и я разяждаше. Разяждаше бедният й мозък и аз не можех да направя нищо. Безсилието ми ме побъркваше.
— За какво говориш? — погледнах разсеяно през прозореца, където дърветата едва се бяха разлистили, а подранилата пролет очакваше своите първи вестители. Само че тишината бе пълна — сякаш бях попаднал в наскоро отворена гробница. Единственият шум, който чувах, произлизаше от собствената ми гръд — сърцето ми правеше отчаян опит да постигне компромис между растящата доза адреналин в кръвта и собствената си издръжливост. Аз бях човекът, с крадените консерви в джобовете, който се опитва да пресече на червено за да не го хване полицаят на ъгъла, но вместо това попада под колелата на приближаващия камион. Съдба — както би казал котаракът Силвестър.
Да наистина, за какво говориш? Като че ли не се познаваме достатъчно добре за да знам, че твоята заинтересованост към мен започва с до болка познатото „приготви си закуската миличък“ и се изчерпва с целувката за лека нощ. За какво говориш, майко? Миличкият отиде по дяволите. Няма го вече.
Без паника! — казах си и това като че ли ми подейства. Поне ми подейства по-добре от погребалния марш на някой, който дреме в ковчега.
До ушите ми долетяха някакви звуци, но те не успяха да постигнат онзи дължащ им се по-право резонанс на заинтересованост от моя страна и впоследствие разочаровани се отправиха кой знае къде. Сепнах се, сякаш лентата бе свършила, а готиното маце в което се бях влюбил по време на филма бе безвъзвратно изчезнало. Явно майка ми говореше.
— …говоря за това, че ти си мой син и аз съм отговорна пред Бога и пред себе си да те запазя жив за по-дълго време отколкото съм аз. Говоря, за това че ти си единственото нещо за което ще мисля, когато наближи часът ми, за надеждата, с която баща ти и аз те отгледахме — тя се задъха от усилието, което и костваше да говори, но продължи — за шибаното правителство, което не дава възможност на никоя жена да бъде добра майка. За това говоря!
Макар и с неудобство преместих отново погледа си върху нея — тя стоеше там и аз виждах как се повдига халата върху гърдите й, виждах гневният укор в черните й очи и синкавата емблема с абревиатурата на клиниката за душевноболни в Портсмут върху протрития ревер. Беше преплела пръсти отгоре на захабената от дълго почистване маса и нервно движеше палците си. Само по това й личеше — обикновено беше спокойна.
Това беше моята майка.
Мислено проклех медицината, сякаш не тя беше създадена заради болестите, а обратното. Какво можеше да ми помогне сега? Да удължи мъката ми? Благодаря! Бих предпочел да запазя хубавите си спомени (доколкото ги имах и всъщност единственото хубаво нещо, което имах) — само това исках, а знаех че е невъзможно. Взирах се в майка ми с надеждата, че ще открия частица покой в душата й, ще отпия оттам както правех преди, но вместо това попивах още болка. Нещо я глождеше силно въпреки болестта й и аз усещах, че този ден ще стана свидетел на някакво разкритие от нейна страна. Малко по-късно се уверих, че това беше самата истина — тя щеше да ми разкрие душата си. Никога не го беше правила. А сега си мисля, че ако не беше болестта й, нямаше да го направи и тогава.
— Как така не искаш да се намесвам? Когато става въпрос за твоето здраве не може да ми бъде безразлично! — стараех се да не звуча прекалено рязко, но все пак твърдо. В края на краищата аз бях неин син.
— Тими, искам да ти разкажа нещо. — рече тя сякаш болестта я беше поотпуснала за момент, за да може да ми каже онова което си беше наумила. Тя вече беше забравила препирнята ни преди малко — все едно никога не бе съществувала. — Не знам обаче как да започна. — промълви тя и като не измисли нищо подходящо, започна с един треперещ жест, който преустанови почти моментално, но достатъчно, за да разбера какво означава. Тя имаше отчайваща нужда от онези плевели, от които контрабандистите прекарваха нелегално през границата с Кентъки върху дръгливи и по моему безплодни кобили. Тя се нуждаеше от „трава“ — облагороден и генетично повлиян вариант на марихуаната. Тогава имаше приказка че там — в Кентъки, полицейският контрол е по-малък.
„Колкото оная ми работа от кибритена клечка…“ би казал по тоя повод друсания Джим, ако не беше умрял от свръхдоза наркотици (една нормална според сегашното положение смърт). Истината бе, че на контрабандистите не им пукаше от нищо. Те просто се друсаха и не спираха да го правят, докато мърдат.