Другата Болейн

— Тя ненавижда французите — казах аз. — Никога няма да те повика в свитата си, ако продължаваш в този дух.

Ана присви рамене.

— Те са най-модните, независимо дали това е по вкуса й. Какви други маниери могат да й се харесват?

— Испанските — предположих аз. — Ако ти се струва толкова необходимо да се придържаш към нещо определено, разбира се.

Ана се изсмя:

— И да нося тези смешни шапчици! Изглежда, като че ли е понесла покрив на главата си.

— Шшт… — укорих я аз. — Тя е красива жена. Най-изтънчената в Европа.

— Тя е една старица — отвърна Ана жестоко. — Дори е облечена като такава, облякла е най-безвкусните дрехи, които могат да се намерят в цяла Европа, скроени от най-глупавия народ на целия континент. Няма какво да си губим времето с испанците.

— Кои ние? — попитах хладно. — Едва ли имаш предвид англичаните.

— Ces Français !2 — каза тя с раздразнение. — Bien sûr! Аз съм вече истинска французойка.

— Аз и Джордж сме чистокръвни англичани, също като теб — отвърнах аз решително. — И аз, подобно на теб, съм отрасла във френския двор. Защо винаги трябва да си въобразяваш, че си по-различна?

— Защото всеки трябва да има индивидуалност.

— Какво искаш да кажеш?

— Всяка жена трябва да притежава нещо, което да я отличава от другите. Нещо, което да задържа погледа и което да я прави център на внимание. Аз ще съм французойката.

— Значи ще се преструваш на нещо, което не си — забелязах неодобрително.

Очите й отново засвяткаха насреща ми и Ана ме измери с поглед, както само тя умееше.

— Аз се преструвам не повече и не по-малко от теб — сниши глас тя. — Малка сестричке, моя малка златна сестричке, сладка като мед!

Аз улових погледа й, светлите ми очи потънаха в мрака на нейните, и аз знаех, че се усмихвах в отговор на нейната усмивка, че цялото ми същество се отразяваше в нея.

— О, така ли! — възкликнах, все още отказваща да призная нанесения ми удар. — Гледай ти!

— Именно — каза тя. — Аз ще съм смуглата, модерна и опърничава французойка, а ти ще си вечно отзивчивата и приветлива англичанка с безупречна репутация. Кой мъж би ни устоял?

Разсмях се — тя винаги успяваше да ме разсмее. Погледнах надолу през прозореца и видях, че ловната свита на краля се завръщаше и влизаше в конюшните.

— Кралят ли си идва? — попита Ана. — Наистина ли е толкова хубав, колкото разправят?

— Той е възхитителен. Да, истината говорят. Умее да танцува, язди чудесно — думите не стигат, за да го опиша.