Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
- Е, хайде, Холивуд, да минем към същността? Изплюй камъчето.
Рейдж трепна и погледна встрани. По дяволите, този тук говореше напълно сериозно. О! Виж, не исках да... - поде Бъч.
- Не, всичко е наред. - Усмивката отново озари лицето му, но очите му останаха безизразни. Отиде до кошчето за боклук и изхвърли клечката от близалката. - А сега, можем ли вече да тръгнем? Уморих се да ви чакам, момчета.
***
Мери Лус вкара хондата в гаража, изгаси двигателя и втренчи поглед в лопатите за сняг, окачени на пироните точно пред нея.
Беше уморена, макар денят да не бе така напрегнат, както обик-новено. Работата й в адвокатската кантора се състоеше в разговори по телефона и попълване на документи и не подлагаше на изпитание нито физическите, нито умствените й способности. Нямаше причина да се чувства така изтощена.
Но, може би, точно в това се състоеше проблемът. Липсата на предизвикателства изцеждаше силите й повече от всичко друго.
Дали не беше време да се върне при децата? Все пак беше обучена за това. Още повече, че обожаваше тази работа. Тя й даваше сили. Заниманията с малките пациенти, страдащи от аутизъм, помощта, която им оказваше, за да намерят начин да общуват нормално като другите хора, й носеха и лично, и професионално удовлетворение. А двегодишното прекъсване не беше по неин избор.
Може би трябваше да се обади в центъра, да провери дали няма свободно място. Ако нямаше, би могла да работи в началото на добро-волни начала.
Да, щеше да се обади още на следващия ден. Нямаше причина да чака.
Мери грабна дамската си чанта и слезе от колата. Вратата на гаража се затвори, а тя отиде до пощенската кутия и взе писмата си. Спря се за миг, за да вдиша с пълни гърди студения октомврийски въздух, като в то-ва време разсеяно разгледа пристигналите сметки. Есента беше прогонила и последната топлина на лятото, а студеният въздух, нахлул откъм Канада, беше ускорил смяната на сезоните.
Тя обичаше есента. По нейно мнение, тя придаваше особено вели-колепие на Колдуел. Градът, в който беше родена и най-вероятно щеше да умре, се намираше на малко повече от час на север от Манхатън, така че официално се смяташе за „северен". Разделен на две от река Хъдзън, Колди, както го наричаха местните жители, приличаше на всеки средно голям град в Америка. Богати, бедни, долнопробни, обикновени квартали. Супермаркети „Уол - Март" и „Таргет", „Макдоналдс". Музеи и библиотеки. Търговски центрове в предградията, които притискаха и задушаваха стария център на града. Три болници, два общински колежа и бронзова статуя на Джордж Вашингтон в градския парк.
Вдигна поглед към звездите с мисълта, че никога не би й хрумнало да напусне родния си град. Не беше сигурна дали подобно поведение е проява на преданост или липса на въображение.
Тръгна към входната врата. Може би причината беше в къщата й. Тя всъщност беше преустроен хамбар, който някога е бил част от ферма. Мери Лус реши да го купи само петнайсет минути след като го видя за първи път. Вътрешността на сградата беше разделена на малки пространства, които създаваха особено чувство за уют. Домът й беше... прекрасен.
Точно по тази причина беше купила къщата преди четири години, веднага след като почина майка й. По онова време имаше нужда точно от това - промяна на обстановката. Тази къща беше съвсем различна от дома, в който беше израснала. Даваше й всичко онова, което й беше липсвало в детството. Дъските на пода бяха от борово дърво с цвета на мед, лакирани и чисти, а не на петна като онези, които помнеше. Мебелите бяха от „Крейт и Баръл", а не стари и похабени. Рогозките бяха изплетени от влакната на американска агава, мъхести и обточени с велур. И абсолютно всичко, от тапицериите на мебелите до набраните завеси, беше издържано в елегантния кремаво - бял цвят. Оформлението на интериора беше продиктувано от отвращението й към мрака.
Остави ключовете и чантата си на масата в кухнята и грабна телефона. Имаше две нови съобщения.
„Здравей, Мери, тук е Бш. Виж, ще приема предложението ти. Ще ти бъда много благодарен, ако можеш да ме заместиш на горещата линия довечера за около час. Ако не се обадиш, ще смятам, че все още си свободна. Отново ти благодаря."
След като го чу, тя изтри съобщението.
„Мери, обаждам се от кабинета на доктор Делакроче. Бихме искали да дойдеш за допълнителни изследвания. Би ли се обадила да си насрочиш час. веднага щом приемеш това съобщение. Ще те приемем. Благодаря, Мери. "
Мери остави телефона. Първо затрепериха коленете й, после треперенето се предаде и на мускулите на бедрата й. Накрая конвулсиите стигнаха до стомаха й и тя се затича към банята.