Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
Айдан с мъка се овладя и измърмори нещо като:
— Извинете ме за безпокойството. Дойдох в неподходящо време.
Джем се опря с рамо о рамката на вратата, леко изнесе единия си крак напред, присви го в коляното и набързо завитата около кръста хавлия се разтвори леко и откри вътрешната част на бедрото, нагоре към слабините. Това не убягна от погледа на жената. Разбра го, защото тя рязко вдигна глава и го погледна в лицето.
— Нее, не сте ме притеснили — за миг направи пауза и продължи, — приличам ли ви на човек, който се притеснява?
От наглостта на мъжа на Айдан й се догади. Търсеше думи, с които да му отговори:
— Мисълта, че съм ви притеснила, ме кара аз самата да се притеснявам.
— Не виждам нищо притеснително… Моля, заповядайте вътре, тъкмо и аз ще се облека.
— Няма нужда. Ще ви се обадя по-късно по телефона.
— Казах ви, че не сте ме притеснили.
— Аз пък ви казах, че аз се притеснявам… Няма значение, по-късно ще се чуем.
Айдан бързо се обърна и вървейки към асансьора, чу гласа на мъжа:
— А за какво всъщност дойдохте, какво щяхте да ми кажете?
Натисна бутона на асансьора и без да се обръща, отговори:
— Във връзка с детската площадка ви потърсих.
Мъжът не успя да прикрие изненадата си:
— За детската площадка ли?
Чувайки това, за пръв път, откакто беше тук, Айдан се почувства спокойна.
II
Ако беше възможно по някакъв начин да виждаме всички неочаквани и без видима причина промени в душите на близките си — изблик на чувства, после спадове, ако можехме да проникваме в дебрите на съзнанието им и да откриваме скритите в потайни кътчета съкровени желания и копнежи, то навярно бихме почувствали страха на горкия рибар, пред когото изведнъж от дълбините на спокойното море изскача страшно морско чудовище. Щяхме да настръхнем. Но един човек никога, абсолютно никога, не може напълно да опознае друг човек, независимо колко са близки. Между двама души винаги остават тъмни, прикрити места. Както ние никога не се разголваме напълно пред другите, така и те никога не ни се разкриват напълно. Ако знаехме това, щяхме да се чувстваме много самотни на този свят. Когато чуем гласа или видим лицето на най-любимия си човек, този с когото се знаем от години, с когото споделяме най-интимните си мисли и чувства, дори тогава ще си мислим: „Как е възможно да сме си чужди“ и тази мисъл ще ни мъчи и няма да ни дава покой. Ако знаехме това, и след най-кратката раздяла с най-близките ни хора непременно щяхме да се обръщаме към тях с въпроса: „Кой си ти?“
Ако Халюк можеше да разбере динамиката и непрекъснатата изменчивост на човешките чувства, той, който правеше най-малко две мозъчни операции на ден, чийто скалпел уверено минаваше през онова сиво мозъчно вещество, което прави човека човек, който знаеше всичко за мозъка с всичките му клетки, неврони и ганглии, навярно щеше да се зачуди как е възможно да бъде толкова далеч от невидимата материя на чувствата, но… Халюк не разбираше това.
Възстановяваше разкъсани мозъчни съдове, почистваше съсирената кръв между гънките на мозъка, премахваше злокачествени аневризми, отделяше туморите от здравата мозъчна тъкан и колкото и странно да изглеждаше, чувствата, продукт от дейността на този същия мозък, не го интересуваха толкова, колкото мускулната тъкан. Тази странна структура, наречена мозък, която с дейността си ни караше да й се дивим всеки ден, ни най-малко не привличаше вниманието му с продукта си, наречен чувства. Може би защото професията му беше свързана с това, да отстранява и поправя соматични нарушения в мозъка, те му бяха по-близки — психичните процеси в него му се струваха по-далечни, а може би и по-маловажни.
Чувствата не го вълнуваха твърде, но не беше безчувствен човек. Може да се каже, че обичаше жена си и детето си до лудост. Работата и семейството — двете любови, които образуваха основната ос в света на емоциите му, бяха строго разграничени и разделени помежду си — всяка със свое място, и той се чувстваше щастлив в този си свят. И май тези две неща бяха всичко, от което се интересуваше в живота.
Ако ушите на Халюк бяха чувствителни колкото ръцете му, които сигурно и с точност до десета от милиметъра изрязваха тумора, без да наранят здравата тъкан, навярно щеше да усети леката грапавина в гласа на жена си, когато ей така просто я попита:
— За какво се събирахте?
— За детската площадка. Решихме да я възложим на един архитект от нашия блок. Отбих се да говоря с него.