Ана Каренина

— Великолепно!

— Е, а как е здравето на бабата? Надявам се, че не е тифус?

— Дали е тифус, или не, но не е добре.

— Колко жалко! — каза Ана и като отдаде по тоя начин своята дан на учтивост към слугите, се обърна към своите.

— И все пак, Ана Аркадиевна, според вашия разказ би било трудно да се построи машината — шеговито каза Свияжски.

— Не, защо пък? — каза Ана с усмивка, която показваше, че тя знае, че в нейните обяснения за устройството на машината е имало нещо мило, доловено и от Свияжски. Тая нова черта на младежко кокетство неприятно порази Доли.

— Но затова пък познанията на Ана Аркадиевна в архитектурата са необикновени — каза Тушкевич.

— Разбира се, аз чух, когато вчера Ана Аркадиевна рече: подпори и цокли — каза Весловски. — Така ли е?

— Няма нищо чудно, когато виждаш и чуваш толкова работи — каза Ана. — А вие сигурно не знаете дори от какво правят къщите?

Даря Александровна виждаше, че Ана е недоволна от тоя игрив тон между нея и Весловски, но сама неволно изпадаше в него.

В тоя случай Вронски постъпи съвсем не така, както Левин. Очевидно той не приписваше никаква важност на дърдоренето на Весловски, а, наопаки — поощряваше тия шеги.

— Е, кажете, Весловски, с какво съединяват камъните?

— Разбира се, с цимент.

— Браво! Ами какво е цимент?

— Нещо като рядка каша… не, мазилка — каза Весловски, като възбуди общ смях.

Разговорът между обядващите, с изключение на лекаря, архитекта и управителя, потънали в мрачно мълчание, не пресекваше и ту се отплесваше, ту се запъваше и засягаше някого на болното място. Веднъж Даря Александровна бе засегната на болното място и така се разгорещи, че дори се изчерви и след това вече се мъчеше да си спомни дали не е казала нещо излишно и неприятно. Свияжски заприказва за Левин, като разправяше за странните му мнения, че машините са само вредни за руското стопанство.

— Аз нямам удоволствието да познавам тоя господин Левин — усмихнат каза Вронски, — но той вероятно никога не е виждал ония машини, които осъжда. А ако е виждал и пробвал, това е било отгоре-отгоре, и то не чуждестранна, а някоя руска машина. Какви възгледи може да си състави човек в такъв случай?

— Изобщо турски възгледи — с усмивка каза Весловски, като се обърна към Ана.

— Аз не мога да защищавам схващанията му — каза Даря Александровна пламнала, — но мога да кажа, че той е много образован човек и ако беше тук, би знаел какво да ви отговори, но аз не умея.

— Аз го обичам много и ние сме големи приятели — добродушно усмихнат каза Свияжски. — Mais pardon, il est un petit peu toqué126; например той твърди, че и земството, и мировите съдии — всичко това е ненужно и не иска да участвува в нищо.

— Това е нашето руско равнодушие — каза Вронски, като си наливаше вода от леденото шише в тънката чаша със столче, — да не чувствуваме задълженията, които ни налагат нашите права, и затова да отричаме тия задължения.

— Аз не познавам човек, който да изпълнява по-строго задълженията си — каза Даря Александровна, ядосана от тоя тон на превъзходство от страна на Вронски.

— Напротив, аз — продължи Вронски, очевидно засегнат, кой знае защо, от тоя разговор, — напротив, аз, какъвто ме виждате, съм много благодарен за честта, която ми направиха благодарение на Николай Иванич (той посочи Свияжски), като ме избраха за почетен мирови съдия. Смятам, че за мене дългът да ходя на събрание, да обсъждам делото за коня на някой селянин е също така важен, както и всичко, каквото мога да направя. И ще смятам за чест, ако ме изберат за земски делегат. С това ще мога само да се отплатя за изгодите, от които се ползувам като земевладелец. За нещастие хората не разбират това значение, което трябва да имат в държавата едрите земевладелци.