Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— А какво стана с Назири?
— Той нямаше никакъв шанс. Хукна да бяга и го застреляха. Сигурен съм, че го застреляха, защото беше свидетел, а не от селото. Това ме накара да размърдам мозъка и краката си, измъкнах се през прозореца, както вече разправих, и когато Ничак пристигна тук, престорих се, че вярвам на разказа му. Обаче, кълна се в Бога, Том, всичките тези комитетски негодници бяха мъртви, преди да напусна селото, ето защо Ничак трябва да е заповядал да изгорят училището.
— Той не би го направил, докато ти си в него. Някой трябва да те е видял, когато си се измъквал.
— Ще съм благодарен на Бога, ако не си прав, защото тогава аз съм жива заплаха за селото — единственият свидетел.
Локхарт приземи хеликоптера и тръгна към селото. Беше сам. Както беше уговорено, Ничак хан и моллата го очакваха в кафенето. Също и много селяни, но нямаше жени. Кафенето беше мястото за социални контакти и срещи. Представляваше колиба с едно помещение, направена от дървени трупи и глинена замазка, мертеците бяха почернели с течение на годините от дима на горящите дърва. Беше застлано с груби черги за сядане.
— Салаам, каландар, мир да има в дома ти. — Локхарт употреби официалната титла, за да покаже, че Ничак хан властвува и над базата.
— Спокойствие й радост и за теб, каландар на летците — отговори учтиво Ничак хан.
Локхарт усети предизвикателството и не откри в очите му предишното дружелюбно отношение.
— Заповядай, разполагай се удобно. Пътуването ти беше ли ползотворно?
— Господ ще каже. Липсваха ми домът и приятелите в Загрос. Вас Господ ви е благословил, каландар.
Локхарт седна на неудобната черга и започна да разменя нескончаеми любезности с Ничак хан, като изчакваше той да му даде възможност да премине към конкретния въпрос. В стаята беше задушно, миришеше на развалено, във въздуха се носеше воня на човешки тела, кози и овци. Останалите внимателно наблюдаваха.
— Какво те води в нашето село, твое превъзходителство? — попита Ничак хан и сред плътно насядалите хора премина тръпка на очакване.
— Бях изненадан да узная, че в селото са идвали непознати и са имали наглостта да посегнат на теб.
— Такава е била волята Божия — отвърна Ничак и очите му леко се присвиха. — Непознатите идваха в нашето село, но си отидоха, като го оставиха така, както то винаги е било. С вашата база обаче не е така.
— Но защо, каландар? Ние винаги сме се грижили за доброто на селото и сме взимали на работа много вашите хора…
— Не е моя работа да задавам въпроси на нашето правителство или на тези комитети на нашето правителство, или на властелина на нашия народ, самия аятолах. Младият летец е видял и чул, повече няма какво да се допълни.
Локхарт предугади клопката.
— Младият летец е чул и видял само това, което се е случило в училищната сграда, каландар. Аз моля на нас, като на стари и добри гости… — той внимателно си подбираше думите, — да ни се даде време, за да потърсим промяна в едно управление, което, изглежда, е насочено срещу интересите на Загрос.
— Планината Загрос се простира на хиляди километри, преминава през земите на кашкаите и бахтиярите и през територията на стотици други племена. Яздек си е Яздек — изсъска Ничак и цитира Омар Хаям: „Остави тялото си на съдбата и приеми болката, защото това, което ти е писано, не може да бъде отменено.“
— Вярно е, но не беше ли Омар Хаям написал също: „Не приписвай доброто и злото в човешкото сърце, радостта и скръбта, които са наша орисия и съдба, на небесното колело, защото в светлината на разума колелото е хиляда пъти по-безпомощно от теб.“
Сред селяните се разнесе шепот. Старият молла кимна доволен, но не каза нищо. Очите на Ничак хан се усмихваха, но не и устата му и Локхарт разбра, че срещата ще потръгне. Благослови Шаразад, която му беше отворила ушите и очите за „Рубаята“, чието благозвучие на фарси беше ненадминато.