Вихрушка

— Ако науча нещо, ще ти го съобщя или довечера, или утре сутринта. Надявам се, че всичко ще се окаже буря в чаша вода. Но ако трябва да се изтегляме, Макайвър ми съобщи, че Ковис ще ни бъде временната база. Оттам е абсолютно невъзможно да ви обслужваме. Ти на какво мнение си?

— Ако окажат насилие върху нас, ще трябва да се евакуираме. Ще трябва да ни превозите до Шираз. Там имаме база на компанията: могат да ни приемат или да ни извозят извън страната, докато ни разрешат да се върнем. Madonna, ще трябва да се заварят единадесет бази на две смени.

— Ние бихме могли да използуваме двата 212, няма защо да се тревожиш.

— Има, Том — отвърна Сера силно обезпокоен. — Не е възможно да се закрият базите и да се извозят хората за четиридесет и осем часа. Изобщо не е възможно.

— Може да не стане необходимо. Да се надяваме, а? — попита Локхарт и стана.

— Ако ще трябва да се евакуираме, повечето екипажи ще се зарадват. Смени не са правени от седмици и на тези тук отдавна им се полага отпуска.

Сера се изправи и надникна през прозореца. Видяха как следобедното слънце проблясва над билото зад сондаж „Белисима“.

— Чу ли каква хубава работа е свършил Скот заедно с Пиетро?

— Да. Младежите сега го наричат Пиетро бомбаджията. Жалко за Марио Джинепа.

— Che sara sara!15. Всичките лекари са stronzo16 — преди месец е бил на медицински преглед. Състоянието му е било отлично. Stronzo! — Италианецът го погледна изпитателно. — Какво има, Том?

— Нищо.

— Как е в Техеран?

— Лошо. Скот съобщил ли ти е нещо, което аз не знам? Някакво основание за заповедта на комитета?

— Не, не ми е казвал.

— Може би ще успея да измъкна нещо от Ничак хан. — Локхарт стисна ръката му и излезе.

Като излетя, той си припомни разказа на Скот пред него, Жан-Люк и Джеспер за случилото се в селото, след като комитетът беше осъдил на смърт Ничак хан.

— Щом изведоха Ничак хан от училищната сграда, аз останах сам, измъкнах се през задното прозорче и крадешком се добрах до гората. След няколко минути чух голяма стрелба и се втурнах към базата възможно най-бързо — признавам си, че бях смъртно уплашен. Доста време ми трябваше, проклетият сняг беше натрупал триметрови преспи на места. Скоро след като пристигнах, се появиха Ничак хан, моллата и част от селяните — Боже мой, така ми олекна! Бях убеден, че той и моллата са убити, и предполагам, че и на тях им олекна не по-малко, защото ме зяпнаха с опулени очи, тъй като мислеха, че и аз съм мъртъв.

— Защо? — беше попитал Том.

— Ничак каза, че преди да си тръгне, комитетът подпалил училището. Предполагали, че още съм там. Спомена също, че наредили всички чужденци да напуснат Загрос. Абсолютно всички — особено ние с нашите хеликоптери, до следващата вечер да ни няма.

Локхарт гледаше към базата, която беше далеко, и към селото преди нея. Слънцето полека се скриваше зад планините. Дневната светлина беше силна, но слънцето вече не топлеше. Точно преди заминаването му с Джеспер за сондаж „Роза“, когато наоколо нямаше никого, Скот беше споделил какво се беше случило в действителност: „Видях всичко, Том. Когато казах, че съм избягал, това не беше истината. На никого не се осмелих да разкажа, но аз наблюдавах през прозореца на училището уплашен до смърт и видях всичко. Стана много бързо. Боже, да беше видял съпругата на нашия приятел Ничак с карабината, същинска тигрица! Толкова хладнокръвна! Рани един от Зелените ленти в корема, остави го да пищи и после… тряс! Доуби го. Обзалагам се, че именно тя застреля първия негодник, водача, много важно кой е. Не бях виждал такава жена, никога не съм предполагал, че може да е такава.“