Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Селесте! — повика я Свенсон.
— Сребърната ви табакера е у Франсис Сонк, не забравяйте да си я вземете.
— Какво правите? — попита Елоиз.
— Ще прибера графинята — каза госпожица Темпъл.
Покатери се покрай мъртвия моряк, стъпи на окървавената палуба и хвърли поглед на трупа на Каролин. Очите й бяха изцъклени от ужас, красивата й бяла шия беше разкъсана все едно от вълк. Графинята не се виждаше никъде, но на тавана зееше друг метален капак. Преди да се качи, госпожица Темпъл отиде до прозореца. Облаците и мъглата най-сетне се бяха разсеяли. Дирижабълът безнадеждно бе изкривил курса си. Под тях се виждаше само сива студена вода — не беше много под тях, бяха някъде на височината на покрива на Харшморт — и белите проблясъци по гребените на тъмните вълни. Нима накрая щяха да се удавят в леденото море? След всичко това? Чан може би вече беше мъртъв. Беше излязла, за да не гледа, предпочиташе дори в такива крайни обстоятелства да избягва нещата, които знаеше, че ще й причинят болка. Въздъхна. Покатери се като упорита маймунка по рафта с лостчетата, стигна капака и подаде глава през него.
Графинята стоеше на покрива на гондолата — държеше се за един от металните прътове под газовия балон. Вятърът развяваше роклята и косата й, която се бе разпуснала и се носеше зад нея като черното наметало на пират. Госпожица Темпъл се запита дали просто да не застреля графинята. Или пък да затвори капака и да я остави навън. Но това беше краят и госпожица Темпъл откри, че не може да направи нито едното, нито другото.
— Графиньо! — надвика тя вятъра, а после — усещаше думата странно интимна в устата си: — Розамунд!
Графинята се обърна, видя я и се усмихна с изящество и умора, които изненадаха госпожица Темпъл.
— Влизай вътре, Селесте.
Госпожица Темпъл не помръдна. Стисна здраво револвера. Графинята го видя, но не каза нищо.
— Ти си зла жена — извика госпожица Темпъл. — Направи ужасни неща!
Графинята само кимна; за миг косата й покри лицето й, но тя тръсна глава и черната вълна отново се понесе зад нея. Госпожица Темпъл не знаеше какво да направи. Много добре разбираше, че неспособността й да говори и неспособността й да действа са същите като тези, които изпитваше, когато се изправеше пред баща си — но и че тази жена, тази ужасна жена, беше положила началото на новия й живот и някак си беше знаела или поне беше оценила възможността, че само тя е способна да надникне в очите на госпожица Темпъл и да види копнежа, болката, решителността, да я види такава, каквато е. Имаше много за казване — тя искаше отговор за жестокостта на тази жена, но нямаше да го получи, искаше да докаже независимостта си, но знаеше, че на графинята ще й е все едно, искаше да си отмъсти, но знаеше, че графинята никога няма да приеме поражението. А госпожица Темпъл не можеше да се докаже — да надвие единствения враг, който винаги я беше побеждавал без усилие, — като я застреля в гръб, както не можеше да накара баща си да я обича, като изгореше нивите му.
— Господин Сонк и графът са мъртви — извика тя. — Изпратих полковник Аспиш да убие херцога. Заговорът ви е разрушен.
— Виждам. Справи се много добре.
— Ти ми направи разни неща — ти ме промени…
— Защо да съжаляваш за удоволствията, Селесте? — каза графинята. — И без това не са много в живота. А не беше ли прекрасно? На мен безкрайно ми хареса.
— Но не и на мен!
Графинята вдигна ръката си с шипа и разряза голяма цепка в плата на балона. Синият газ започна да изригва отвътре.
— Влизай, Селесте — провикна се графинята. И направи друга дупка, от която заизлиза газ, син като лятно небе. Тя сякаш се рееше в синкавия облак, опасен тъмен ангел с развята от вятъра коса и окървавена рокля.
— Аз не съм като последователите ви! — извика госпожица Темпъл. — Сама се научих! Видях ви!