Записки по българските въстания

III

Аз тържествувах напълно, при всичко, че когато ме затваряше, заптието така силно ми изви ухото, щото хрущелът му изплющя, като кога се чупи замръзнал праз. Тържествувах именно затова, защото виждах, че последните баждарници на турското правосъдие не бяха така страшни; можеше да ги премине и малодушният човек. В последния изпит не само че нямаше дърво, но и не чух да ми се каже даже ни една от обикновените турски думи. А най-утешително бе това, че преди да ме подкарат за затвора, сам бинбашията ми каза, че ми дава време да си помисля, дордето ме извика втори път. Всеки разбира, че тук в тия думи, съществуваше вече едно омекчение. Смущаваха ме още церовете за „новата болест“ — да не би да извикат турците някой доктор, който да им обади ужасното име на тия церове. Не по-малко се боях и от едно свидетелство от железниците, писано на френски, така също забравено в тефтерчето ми, в което беше турено същото ми официално име. Тук съм длъжен да кажа, че от моите десетака имена, аз обадих на правителствените хора онова, с което бях известен само в селото си и което, така да се каже, беше ми законното име.

Половин час след затварянето ми из стълбите се зачу дрънкането на букаи и скоро на тъмничното прозорче се появи непознатото онова момче, което по-първия път бях видял сред двора, когато отиваше да изказва своите троянски познайници по комитаджилъка. То беше весело и засмяно, с цигара в устата, при всичко че влечеше още синджирите. Опря се с ръцете си на прозореца, като че тъмницата да беше мой дюген, поздрави ме, попита ме за туй и онуй, а после се обърна към чаушина, когото помоли да тури и него при мене.

— Какво си се усмислил бе, побратиме, като че ти са потънали триста гемии по Дунава? Да сме се мислили на времето, когато тръгнахме да освобождаваме пустата България, а сега не ни остава нищо, освен да се надуваме, като ни бият. Ама пък умни глави сме били, бей! Аз сега видях, че турското царство било силно. Но карай да върви; станалото се не връща.

Тия думи горе-долу изказа приятелят с първо влизание. Но забележете, че той още стоеше на крака, ни за името, ни за родното ми място ме беше попитал още. Неговият безцензурен язик и сведенията, които ми бяха дали башибозуците, че той отива да издава, за което нарочно бил върнат от Ловеч, отрано ме приготвиха да вардя бодра стража. Най-напред протестирах, че съм искал да освобождавам „пустата България“, та затова именно мисля, че по погрешка съм попаднал в затвора да си оплаквам дните.

— Де холам, недей ми чете попски молитви! Не се намираш, слава богу, пред някой издайник. Всинца сме от една черга. Аз нарочно затова съм дошел да се поразговорим и утешим братски, бизбизе. Цял ден съм стоял в кафенето, играхме на книги с башибозуците, разказвах им за нашето царство в Коприщица, но все ми е мъчно. Чак сега ми позволиха да дойда при тебе, но и то с условие да те попитам нещо, а после да им го кажа. Но ти се не бой от мене: никой път аз няма да изгоря душаха на брата си. Едно сбърках аз, че не можах да узаптя язика, ами взех, та казах, че съм познавал няколко души в Троян. Хей, сиромасите, всичките ги извързаха! Проклета вяра туй, турците. Да не си се излъгал да им подкажеш нещо, че няма хаир вече от тебе. Щом подушат, че знаеш, не те оставят вече на мира. За нашите въстания дотолкова обичат да слушат, като че да им приказваш за Мохамедова рай. Но ти добре си постъпил. Ама и много даяк си пък изял, брей! Мене ми каза ходжата…