Записки по българските въстания

— Разговаряйте се сега, царски душмани, какво сте правили, но не забравяйте и това, че и двама ще ла живеете само 24 часа — каза заптието и затвори вратата.

Аз чаках с нетърпение отдалечаванието на турчина, за да попитам непознатият мъченик отгде е родом, где са го хванали и от коя е чета; но той не преставаше още да говори сам на себе си, да псува турците и да оплаква злочеста България.

— Няма да ми останат очите затворени най-после, макар и да ме затрият тия поганци — говореше той, но повалено, като че да бе македонец. — Сам с ръката си заклах пет души от тия зверове, а колко съм убил с куршум — брой няма. Ти, братко, на колко души може да светиш маслото? — попита той най-после мене. — Не се бой от мене, защото съм стар комита. Познавам Панайота и Тотя войвода, бил съм другар на Хаджи Димитра, с когото преминах Дунава, но тия кучета ме хванаха при Ново село. Да живей майка България!

Всичко това, казано от непознатия, беше доволно за мене да позная, че имам при себе си официален човек. Ако той си мълчеше, както и да е вече, можах да повярвам, но щом наименува себе си другар на Хаджи Димитра, който беше умрял отдавна, преди осем години, то твърде лесно можахме вече да се разбираме кой на кого слугува. Дръпнах се настрана като от змия усойница и казах на милостта веднаж завсякога да ми не говори подобни думи, защото аз съм верен и покорен рая, при всичко че съм попаднал в немилост. Той каза още няколко безсолни думи, но като видя, че всичко е напусто и че скоро ще да се съмне, захвана да вика нещо непонятно за мене и заптията дойде да го извади навън. Това обстоятелство дойде да ме увери още по-силно, че непознатият бе шпионин. На другия ден, когато ми правяха изпит официално, аз можах да позная по гласа тоя приятел, когато и той се обади да ме попита нещо. Той беше бошнак или македонец, горски стражарин в Троян.