Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— Душице, Ботьо, какво търсиш там в затвора — извика зачуден Хасан ага, щом зърна приятеля на прозореца. — Прилича ли ти тебе да стоиш коляно до коляно с тоя чер душманин (с мене)? Това аз го не струвам кабул!
Ботю отговори, че сам е пожелал да дойде в затвора, с такива свободни маниери, като че да се подпираше не на тъмничния прозорец, но върху кюпенкът на своето синджирлийско дюгенче. Трябва да ви кажа и това, че целта на турците, които се обръщаха така меко с Ботя, беше да го предразположат да изказва комитаджийските работи. Той разбираше това напълно, но пак се не съвземаше.
— В такъв случай няма що да кажа — продължи Хасан ага. — Джанъм, Ботю, как ме съветваш да постъпя с тогова хаирсъзин, когото ти си избрал за свой другар? Да го заколя ли, както му се пада, или да го оставя още за няколко деня жив? Защо той не си обади правото, както направи ти, за да го почита и съжалява всеки?
— Оставете го, Хасан ага. Аз можах да го изпитам и уверявам ви, че неговата работа е съвсем проста, от нищо той няма хабер — отговори моят любезен Ботю.
— Валлаха, кузум Ботю, право да ти обадя, ще ме разсърдиш с тия твои думи. Не излязвай арка за такива царски душмани. Не виждаш ли доколко той е почернял и изсъхнал? А всичко това е знак, че той е инат и че на мнозина невинни мюсюлмани е изпил кръвта.
— Ти това остави, Хасан ага, но я ни дай по малко харашлък да си купим нещо за ядение — каза Ботю.
— Ох бе, ялмазън Ботьо! Защо да ти не дам бе, душице? И за това дума ли трябва — каза Хасан ага и развърза своята кесия, която приличаше на чизма. — Ами нещо такова, „като червен Петко“, не искате ли? — продължи той.
Ботю си изкриви устата да благодари. В същото това време двама башибозуци отидоха на чаршията да пазаруват едно-друго, в числото на което влязваше и една ока вино. Хасан ага се отдели тържествено, а чибукът му издаваше по-гъста мъгла. Виждаше се работата, че той бе доволен в душата си от направения мерхамет. После един час отзивът на тъмничните страни повтаряше ехото на бунтовната песен „Не плачи, майко, не тъжи“. Ботю пееше въпреки моите съвети. Пееше той с такава охота, щото и дясната му ръка не стоеше мирна, с която той командуваше. Причината бе пръстеният оканик. Освен няколко башибозуци, които надничаха да ни гледат през прозореца, не закъсня да дойде и сам Хасан ага.
— Де бре-е, Ботьо! Тъй те искам, да бъдеш весел — каза той. — Ами ти защо мълчиш, та се не веселиш бе, пезевенк? Или не си благодарен? — попита той мене, понеже аз стоях хладнокръвен, когато другарят ми пееше.
Надвечер пристигна пощата в конака от главния град на вилаета — Русчук. Между другите пакети и писма видях, че заптието носеше и няколко броя от полуофициалния русчукски вестник „Дунав“. Моето любопитство се запали от появлението на тоя вестник. Знаех аз отдавна, че между всичките турски хавадиши „Дунав“ бе първият, който разпаляше най-много турския фанатизъм; той се занимаваше с комитаджийските работи и в ония даже времена, когато тия не съществуваха. Случаят беше един от най-сгодните. От в. „Дунав“ щях да се науча аз подробно има ли въстания по другите места из България, разбити ли са тия, както тракийските; или се държат още, има ли много комити, хванати по другите градове, как се отнасят с тях, и пр. Но ако аз поисках да чета тия вестници, едно, че не щяха да ми дадат, а, второ, че това мое любопитство праведно щеше да ме препоръча пред агите за човек, който дотолкова акуратно се занимава с политиката, щото и в затвора не иска да я остави. Благодарение обаче, че имах при себе си за другар човек като Ботя, който твърде малко искаше да знае от подобни тънкости, това ми желание не се виждаше неосъществимо.