Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Когато му предложих да поиска в. „Дунав“ от Хасана ага или от ходжата, то той само това ми възрази, че да четеш вестник и да търсиш имане било се едно; следователно, да не сме си губили времето в такива празни работи, но да се разговаряме помежду си или пък да попеем някоя юнашка песен. Аз настоях, Ботю не искаше да ми скърши хатъра, а Хасан ага, който не знаеше що ще каже цензура и печатно слово, изпрати ни в. „Дунав“, пресен-пресен, без да е разпечатан. И така, ние имахме напреди си 1070 брой на горепоменатия вестник, с дата 16 май 1876 година. Ботю си задържа правото да го чете сам, а аз да слушам, на което се покорих безусловно, защото знаях, че той скоро ще да се насити. Виждаше се работата, че сиромахът сега за пръв път се заемаше да чете вестник, защото от края още започна да го гази като просо: „Вестник «Дунав» излиза два пъти в седмицата, в сряда и неделя. Спомоществователите се приемат в Русчук при писалището“ и пр.
— Е, добре, какво се научи сега от това? Току беше рекъл, вестник, вестник! Разбра ли му нещо? — извика добродушният Ботю и запопрати настрана скъпия за мене „Дунав“.
Но аз бях развълнуван и залят в това време с други, по-важни неща, та за това не счетох за нужно да възразявам на приятеля. Дордето той се петлаеше да чете горното типическо известие за спомоществователите, аз успях крадешком да прочета за себе си няколко телеграми, измежду които съдържанието на следующата ми бе най-интересно.
Съкращение на телеграмата, която пристигна от софийския мютесарифин с дата 13 май 1876 г.:
„Орханийският каймакамин извести, че с мерките и старанията на помакът Молла Мехмед, който са изпратил с доволно войска от резервата, за да улови Георги Петковски (наместо Бенковски), войводата на съзаклятническата дружина в Кощрищица, другарят му поп Кирил, игумен на манастирът в с. Калугерово, Пазарджикско окръжие, и други двама души негови другари, тия последните са вкарани в пусията, която бил заловил в Тетевенската планина Рузгяр хаджи Ахмед ага, и като им са предложило да се предадат, понеже се заловили за оръжие (лъжа!), в сбиванието хаджи Ахмед ага гръмнал с пушката си и ударил споменатият Геор. Петковски, който и умрял на мястото си, а священикът поп Кирил се уловил ранен. Другите побегнали, но дирите им не са оставени, за хващанието на които, с божята воля, скоро ще да ви известя.“
Друга телеграма от същия мютесарифин, с дата 14 май, гласеше:
„Главата на войводата Георги Петковски, за когото ви известих завчера, че падна мъртъв, и поп Кирил, който се улови ранен, понеже са изпратиха до Орхание, показаха са на затворниците-въстаници, пред особната комисия. Затворниците-въстаници, като потвърдиха, че главата била на Георги Петковски, който им бил предводител, който изгорил къщата им и който ги докарал до това състояние, заплюха лицето й и с разни проклетии налетяха и върху споменатият поп Кирил.
Горкият священик едвам можа да се избави от ръцете им.“
Както виждате, тия две телеграми потвърдяваха напълно думите на козаря Иванчо, с когото се срещнах в планината и който ми казваше, че турците прекарали един ранен поп заедно с една руса глава. Затворниците-въстаници в орханийската тъмница не са били други никои освен нашите другари, които ние оставихме при Тетевен, когато се отделихме. С тях заедно са били и другарите ни далматинци: Ив. Шутич, жена му Мария, Кръстю Некланович и пр. Тия стигнали чак до в София, гдето ги подложили на строг изпит, но благодарение на австрийския консул, който ги освободил. Най-много била вадена на изпит злочестата Мария, която била заставена да предава мъжа си, разбира се, по неопитност. Тук те били очевидци, когато докарали отец Кирил и донесли с него заедно главата и дрехите на Бенковски. Отец Кирил до краят останал верен Христов последовател. Когато турците го питали кои са били комитите, той поискал кръста.
— Всички, които вярват в тая божествена знаменитост (в кръста), бяха комити — казал той.
В главата на страдалеца имало около двадесет сачми, които той вадел по твърде оригинален начин: удрял си главата о стената и сачмите падали. Отец Кирил умря в Цариград, в тъмницата Метерхана, през 1877 година повече от естествена болест, отколкото от раните си. А нашата сподвижница от Балкана Мария, съпругът й Шутич и Кр. Некланович са живи, живеят си пак около Т. Пазарджик и в Пловдив; но не обичат да разказват твърде за българското въстание, от което не им останали добри впечатления. Хранят само известно уважение към памятта на Бенковски и на отца Кирила. Живее и Мария, пак жена на Шутича, пак така засмяна и весела, помни всичко от игла до конец.