Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Реши тази вечер да се напие.
На рецепцията на хотела го очакваше машинописна бележка: „Моля, отбийте се в апартамент 201, където някой има съобщение за Вас“. Валтер предположи, че го очаква някой чиновник от външното министерство. Може да бяха променили мнението си относно подкрепата за Ленин. Ако беше така, то бяха закъснели.
Качи се по стълбите и почука на вратата на апартамент 201. Отвътре долетя приглушен глас на немски.
— Да?
— Валтер фон Улрих.
— Влезте, отворено е.
Валтер влезе и затвори вратата. Помещението беше осветено от свещи.
— Някой имал съобщение за мен? — обади се той и се взря в сумрака. Някаква фигура се надигна от стола. Беше жена, застанала с гръб към него. Нещо в нея накара сърцето му да прескочи един удар. Жената се обърна.
Беше Мод.
Валтер зяпна и застина.
— Здравей, Валтер — каза Мод.
После вече не можа да се овладее и се хвърли в прегръдките му.
Познатият й аромат изпълни ноздрите му. Целуна косите й и я погали по гърба. Не можеше да говори, понеже се боеше да не заплаче. Притискаше тялото й и едва успяваше да повярва, че наистина е тя, наистина я прегръща и я докосва — за това беше копнял до болка през последните три години. Мод вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи. Той се вгледа в лицето й, опивайки се от него. Беше същата, но някак по-различна — по-слаба, с най-фини бръчици под очите, каквито преди нямаше, ала с познатия пронизващ умен поглед.
— „Лицето ми безкрайно дълго гледа, като че искаше да го рисува“10 — каза тя на английски.
Валтер се усмихна.
— Не сме Хамлет и Офелия, затова те моля да не полудяваш.
— Мили Боже, как ми липсваше.
— И ти на мен. Надявах се на писмо. А това! Как успя?
— Обясних на паспортната служба, че смятам да интервюирам скандинавските политици относно правото на глас на жените. После срещнах и вътрешния министър на едно тържество и му казах няколко думи на ухо.
— Как стигна дотук?
— Все още има пътнически параходи.
— Но това е толкова опасно — нашите подводници потапят всички кораби.
— Знам. Поех риска. Бях отчаяна. — Тя отново заплака.
— Ела и седни.
Валтер обгърна с ръка кръста й и я отведе до дивана.
— Не — отвърна Мод, докато сядаха. — Преди войната чакахме твърде дълго. — Взе го за ръка и го поведе през вътрешната врата към спалнята. В камината пращеше огън. — Да не губим повече време. Ела в леглото.
VI
Григорий и Константин участваха в делегацията на Петроградския съвет, която трябваше да посрещне Ленин на Финландската гара късно вечерта в понеделник, шестнадесети април.
Повечето делегати никога не бяха виждали Ленин, който през последните седемнадесет години беше почти непрестанно в изгнание. Григорий беше на единадесет години, когато Ленин напусна страната. Но той беше добре известен не само на Григорий, а и на още хиляди хора, дошли на гарата да го поздравят. „Защо са толкова много?“, питаше се Григорий. Може би и те като него бяха недоволни от временното правителство, отнасяха се с подозрение към буржоазните министри и се гневяха, че войната не свършва.
Финландската гара беше във Виборг, близо до текстилните фабрики и казармата на Първи картечен полк. На площада се тълпеше народ. Григорий не очакваше предателство, но все пак накара Исак да доведе два взвода и няколко бронирани коли за охрана. На покрива на гарата имаше прожектор и някой осветяваше масата хора, чакащи в тъмнината.
Салонът на гарата беше пълен с войници и работници, всички с червени знамена. Свиреше военна музика. Двадесет минути преди полунощ две поделения моряци се строиха на перона като почетна гвардия. Делегатите от съвета крачеха из голямата чакалня, която по-рано се ползваше от царя и семейството му. Григорий обаче излезе на перона и се смеси с тълпата.
Беше почти полунощ, когато Константин посочи нагоре по линията и Григорий забеляза в далечината светлините на влак. Посрещачите се разшумяха нетърпеливо. Влакът влезе в гарата, пусна дим, изсъска и спря. Отпред беше изписан номер 293.
След малко от влака слезе нисък набит мъж с двуредно вълнено палто и мека шапка. Григорий си рече, че това не може да е Ленин — Ленин не може да се облича като господар. Млада жена излезе напред и му поднесе букет, който той прие с неблагодарно въсене. Значи беше Ленин.
10
Шекспир, Хамлет, действие II, сцена 1. Превод Валери Петров, София, 1973. — Б.пр.