![Изворът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/5/6/izvort-bg-download.jpg)
Изворът [bg]
- Автор: Рэнд Айн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-228-6
- Переводчик: Божидар Маринов
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Изворът [bg]». Краткое содержание книги:
— Наистина е моя — каза Роурк. — Но ако размислиш от друга гледна точка, Гейл, ти притежаваш тази къща и всички други сгради, които съм построил. Ти притежаваш всяка сграда, пред която си спрял и си почувствал своята ответна реакция.
— В какъв смисъл?
— Личната ти ответна реакция. Когато се възхищаваш от нещо, реакцията ти е само една дума — „Да“. Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това „да“ е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е „Амин“ към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш. Но способността да кажеш „да“ или „не“ е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи тя е твоята душа. Душата ти има една-единствена основна функция — способността да оценява. „Да“ или „не“, „желая“ или „не желая“. Не можеш да кажеш „да“, без да кажеш „аз“. Няма утвърждаване без човек, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое.
— В този смисъл ли споделяш някои неща с други хора?
— Не. Това не е споделяне. Ако слушам симфония, която ми харесва, аз не мога да получа от нея онова, което е получил композиторът. Неговото „да“ е различно от моето. Той не се е замислял за моето и не знае точно какво представлява то. Тази ответна реакция е твърде лична за всеки човек. Но давайки на себе си онова, което е желаел, той ми подарява великолепно преживяване. Когато проектирам къща, аз съм сам със себе си, Гейл, и ти никога не можеш да опознаеш начина, по който я притежавам. Но ако й кажеш твоето „Амин“, тя е и твоя. И аз се радвам, че е твоя.
Уайнънд каза с усмивка:
— Харесва ми тази мисъл. Че притежавам „Монаднок“, и „Енрайт Хауз“, и „Корд Билдинг“…
— И Храма на Стодард — каза Доминик.
Слушаше разговора им и се вцепени. Уайнънд никога не бе говорил така на гост в техния дом; Роурк никога не бе говорил така на клиент. Знаеше, че вцепенението й ще избие по-късно в гняв, отрицание, негодувание, но сега се прояви само с режеща нотка в гласа й. Искаше й се да унищожи чутото.
Реши, че е успяла. Уайнънд изрече тежко:
— Да.
— Забрави Храма на Стодард, Гейл — каза Роурк. Гласът му беше тъй лек, безгрижен и весел, че подейства по-убедително от най-тържествената прошка.
— Добре, Хауърд — каза Уайнънд с усмивка.
Тя видя, че Роурк я гледа.
— Не ви благодарих, г-жо Уайнънд, че ме приехте за ваш архитект. Знам, че ме избра господин Уайнънд, а вие можехте да откажете услугите ми. Исках да ви кажа колко се радвам, че не го направихте.
Вярвам на очите си, защото всичко това направо не е за вярване, помисли тя. Тази вечер ще приема всичко, сега той е пред очите ми.
Тя каза с любезно безразличие:
— Предположението ви, че бих могла да не одобря къща, проектирана от вас, не е ли разсъждение за способността ми да оценявам, г-н Роурк? — Реши, че е все едно какво ще изрече тази вечер.
Уайнънд попита:
— Хауърд, след като веднъж човек реагира с „да“, може ли да го оттегли?
Идеше й да се изсмее гневно и недоверчиво. Въпросът бе зададен от Уайнънд, вместо от нея. Той трябва да гледа мен, когато отговаря, помисли тя, трябва да гледа мен.
— Никога — отговори Роурк, гледайки към Уайнънд.
— Толкова нелепо е човешкото непостоянство и мимолетността на чувствата — каза Уайнънд. — Винаги съм мислил, че чувство, което се променя, всъщност никога не е съществувало. Има книги, които харесвах на шестнайсет годишна възраст. Продължавам да ги харесвам и сега.
Влезе икономът и донесе поднос с коктейли. Поемайки чаша, тя наблюдаваше как Роурк взема своята. Помисли си: в този миг стъкленото столче между пръстите му се усеща точно както това между моите; това е общото между нас… Уайнънд държеше чаша и гледаше Роурк с недоверчиво възхищение, не като домакин, а като собственик, който не може да повярва, че е придобил нещо безценно… Тя си каза: не съм обезумяла, само реагирам истерично, но в това няма нищо лошо, изричам някакви думи, не знам точно какви, но сигурно всичко е наред, двамата слушат и отвръщат, Гейл се усмихва, значи не съм казала нищо лошо…