Изворът [bg]

— В кабинета ми е. Ела да я видиш.

Тя се усмихна, сключи пръсти около китката му и я стисна ласкаво и насърчаващо, после тръгна след него. Той й отвори вратата на кабинета. Лампите бяха светнати. Скицата беше подпряна на бюрото, с лице към вратата.

Тя се закова и ръцете й останаха назад. Облегна длани на касата на вратата. От това разстояние не виждаше подписа, но веднага разпозна единствения човек, способен да проектира по този начин.

Раменете й се раздвижиха, описаха окръжност и бавно се извиха. Сякаш я вързаха за стълб. Изгуби всяка надежда за избавление. Само тялото й направи последен, неволен опит за съпротива.

Ако беше в прегръдките на Роурк пред погледа на Гейл Уайнънд, нямаше да се чувства толкова поругана. Скицата бе по-силно въплъщение на личността на Роурк дори от тялото му. Възникнала в отговор на равна по величина сила, излъчвана от Гейл Уайнънд, скицата поругаваше и нея, и Роурк, и Уайнънд. Но тя внезапно осъзна, че се е случило неизбежното.

— Не — прошепна тя, — такива неща никога не са случайни.

— Моля?

Доминик вдигна ръка, отлагайки всякакъв разговор. Приближи се до скицата, стъпвайки безшумно по килима. В ъгъла се виждаше резкият подпис: Хауърд Роурк. За разлика от рисунката, подписът не я уплаши — беше като малък знак на подкрепа, почти като поздрав.

— Доминик?

Обърна лице към него и той вече знаеше отговора й. Каза:

— Знаех, че ще ти хареса. Прости, ми неяснотата. Тази вечер не намираме точните думи.

Тя седна на канапето и притисна гръб във възглавниците, за да се държи изправена. Не откъсваше очи от Уайнънд. Той стоеше пред нея, облегнат на камината и гледаше скицата. Рисунката бе обсебила Доминик и се отразяваше като в огледало от лицето на Уайнънд.

— Срещна ли се с него, Гейл?

— С кого?

— С архитекта.

— Разбира се. Разделихме се преди по-малко от час.

— Кога го видя за първи път?

— Миналият месец.

— През цялото това време сте се познавали?… Всяка вечер… си се връщал у дома… и сме вечеряли…

— Защо не съм ти казал ли? Исках да получа скицата и да ти я покажа. Представях си къщата точно така, но не можех да я изразя с думи. Не допусках, че е възможно някой да разбере какво искам, за да я проектира. Но той успя.

— Кой?

— Хауърд Роурк.

Искаше й се да чуе името му, изречено от Гейл Уайнънд.

— Как избра точно него, Гейл?

— Обикалях из цялата страна. Всяка сграда, която ми хареса, беше строена по негов проект.

Тя кимна бавно.

— Доминик, реших, че за теб вече е все едно. Знаех, че избирам същия архитект, когото ти яростно си критикувала през цялото време, докато си била в „Банър“.

— Прочете ли какво съм писала?

— Прочетох. Писала си по странен начин. Ясно е, че си се възхищавала на работата му и си изпитвала лична омраза към него. Но си го защитила на процеса „Стодард“.