Изворът [bg]

Стоеше изправена, с вдигната глава. Чертите на лицето й бяха изчистени, военно прецизни и в същото време женствено крехки. Ръцете й бяха отпуснати спокойно от двете страни на тялото, успоредно на издължените линии на черната й рокля.

— Приятно ми е, господин Роурк.

— И на мен, госпожо Уайнънд.

— Позволете да ви благодаря за къщата, която ни проектирахте. Тя е най-красива от всичките ви сгради.

— Трябваше на всяка цена да е красива, такава беше поръчката, госпожо Уайнънд.

Тя бавно обърна глава.

— Как обясни на г-н Роурк каква да е къщата, Гейл?

— Точно както и на теб.

Замисли се какво ли е чул Роурк от Уайнънд и как го е приел. Седна и двамата мъже последваха примера й. Роурк каза:

— Ако къщата ви харесва, основна заслуга има замисълът за нея на г-н Уайнънд.

Тя попита:

— Споделяте ли заслугите с клиента?

— Да, в известен смисъл.

— Струва ми се, че има противоречие с онова, което си спомням за вашите професионални убеждения.

— Но е в тон с личните ми убеждения.

— Не съм сигурна, че съм наясно с тях.

— Вярвам в конфликтността, госпожо Уайнънд.

— Имаше ли конфликт при проектирането на къщата?

— Желанието да не се влияя от клиента си.

— По какъв начин?

— Харесвало ми е да работя за някои хора, а за други — не. Но това не е било важно. Този път знаех, че къщата ще е такава, каквато стана, само защото бе проектирана за г-н Уайнънд. Налагаше се да го преодолея. Или по-скоро, трябваше да работя с тази мисъл и въпреки нея. Така постигнах най-добър резултат. Къщата трябваше да превъзхожда и архитекта, и клиента, и бъдещите обитатели. И стана точно така.

— Но къщата… това си ти, Хауърд — каза Уайнънд. — Въпреки всичко.

За първи път на лицето й се появи емоция, леко изумление, когато чу Уайнънд да се обръща към него с „Хауърд“. Уайнънд не забеляза изумлението й, за разлика от Роурк, който я погледна и за първи път погледът му изрази лично отношение към нея. Тя не долови коментар в този поглед, само потвърждение на мисълта, която я беше изумила.

— Благодаря ти, че си го осмислил, Гейл — отвърна той.

Тя се зачуди дали й се е сторило, че наблегна на името.

— Странно — каза Уайнънд. — Аз съм човекът с най-агресивното собственическо чувство на земята. Въздействам по някакъв начин на вещите. Избирам пепелник в евтин магазин, плащам, слагам си го в джоба и той става специален пепелник, различен от всеки друг на света, защото е мой. Предметът придобива някакво ново качество, нещо като ореол. Такова е отношението ми към всичко, което притежавам. От пардесюто, през най-стария линотип в печатницата, екземплярите на „Банър“ по вестникарските будки, до това жилище и моята съпруга. Никога не съм искал толкова много да притежавам нещо, колкото къщата, която ще ми построиш, Хауърд. Вероятно ще ревнувам, че Доминик живее в нея, обезумявам към такива неща. И все пак… не съм сигурен, че ще я притежавам, защото каквото и да правя или да говоря, тя въпреки всичко ще е твоя. Винаги ще е твоя.