Властелинът на пръстените

— Ще има мир — изрече най-сетне Теоден, глухо и с усилие. Неколцина от конниците нададоха радостни викове. Теоден вдигна ръка. — Да, ще имаме мир — продължи той, вече с ясен глас, — ще имаме мир, когато загинеш заедно с всичките си дела и с делата на мрачния си господар, комуто искаше да ни предадеш. Ти си лъжец, Саруман, лъжец и покровител на човешки души. Протягаш ми ръка, а в нея виждам само пръст от лапата на Мордор. Жесток и студен! Дори да бе справедлива войната ти против мен — а не е тъй, защото дори да бе десетократно по-мъдър, пак не би имал право за собствена изгода да повеляваш на мен и народа ми, както желаеше, — дори и тъй да бе, що ще кажеш за факлите в Западния предел и мъртвите деца, проснати там? А пред портите на Рогоскал сякоха тялото на Хама и след като бе загинал. Когато виснеш на въжето под прозореца си за забава на собствените си гарвани, тогава ще се примиря с теб и Ортанк. Толкоз от името на Еорловия род. Дребен потомък на велики прадеди съм аз, но нямам нужда да ближа ръцете ти. Потърси другаде. Но се боя, че гласът ти е изгубил чара си.

Сякаш стреснати от дрямка, конниците се взряха в Теоден. След Сарумановата мелодия гласът на техния владетел звучеше в ушите им дрезгаво като гракане на стар гарван. Но в яростта си Саруман за момент изгуби самообладание. Той се приведе над парапета, сякаш искаше да смаже краля с жезъла си. На някои изведнъж им се стори, че виждат змия, която се свива за нов удар.

— Въжета и гарвани! — изсъска той и всички изтръпнаха от грозната промяна. — Изкуфял дъртак! Че какво е Еорловият дом, освен плевник със сламен покрив, където разбойниците пиянствуват сред дим и смрад, а келеметата им се търкалят по пода сред псетата? Откога плаче въжето за тях. Но примката иде — бавно се влачи, ала ще е стегната и яка накрая. Увисвай на нея, щом така си решил! — Гласът му се промени и той бавно се овладя. — Чудя се откъде ли намерих търпение да разговарям с теб. Защото не ми трябваш нито ти, нито жалката ти банда коняри, дето бягат еднакво бързо и напред, и назад, Теоден Коневладетелю. Някога ти предложих величие — далеч над ума и заслугите ти. Предложих го отново, та тия, що заблуждаваш, да видят ясно какъв път избираш. Отвръщаш ми със самохвалство и ругатни. Тъй да бъде. Връщай се в копторите! Ала ти, Гандалф! За теб поне съм наскърбен, виждайки срама ти. Как тъй понасяш подобно общество? Та ти си горд, Гандалф — и не без причина, нали си надарен с благороден ум и очи, що проникват надълбоко и надалеч. И сега ли не ще се вслушаш в съвета ми?