Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Хочопепа се поклони вежливо на жреците и на висшите лордове зад Мара.
— Никакво желание нямам да управлявам, нито възнамерявам да се опитвам да убия вкупом най-могъщите жреци в империята. — Заявлението явно бе насочено към Мотеча, който потърси подкрепата на други свои колеги, но бързо откри, че вече няма поддръжници. В отсъствието на Шимоне Севеан се беше присламчил към Фумита. Много други магьосници кимаха съгласни с думите на дебелия магьосник.
Хочопепа се пресегна, взе камата от ръката на Мара и заяви високо:
— Един забележителен мъж, магьосникът Миламбер от Мидкемия, веднъж ми каза, че нашата империя има закърняла култура, доведена до упадък от нашето строго съблюдаване на традициите. Мисля, че беше прав. — Възнагради Мара и великолепието на маговете от Чака-а с възхитена усмивка. — Иначе защо боговете щяха да съхранят тази забележителна жена?
А на Мара каза:
— Лейди, ако Небесната светлина позволи, ще се оттеглим и ще заседаваме формално, но бъди спокойна каква ще е официалната ни позиция. — После първи от Черните халати пристъпи напред и повтори почтителния си поклон, за да подчертае, че момчето на подиума е неоспоримо деветдесет и вторият Небесна светлина.
Другите магьосници го последваха, макар да се чу как няколко отзад изръмжаха недоволно. Фумита изгледа тези недоволници строго, а маговете от Чака-а впиха в тях ахатовите си очи — намек за изключителната способност на кошерния ум на чо-джа да помни.
Замайваща вълна на облекчение обля Мара при това единодушно поражение на най-страховитите врагове, които бе дръзнала да предизвика. Докато Черните халати признаваха върховенството на нейния син, усети как коленете й се подкосиха. Хокану, с неговия топлещ сърцето усет, долови потребността й и Мара с благодарност прие подкрепата му, щом пристъпи до нея и сложи ръката си около кръста й.
Щом Великите напуснаха, лорд Кеда, имперският канцлер, се понесе напред в бляскавите си служебни одежди. Въпреки предишния си нервен пристъп старецът все пак не бе изгубил властната си осанка, нито дарбите си на оратор.
— Като канцлер, позволете да съм първият сред вашите благородници, който ще се закълне във вярност на император Джъстин.
Коленичи и докато изричаше осветените от времето клетви, напрежението сякаш се изцеди от тълпата. Изведнъж онова, което можеше да е боен лагер, се преобрази в зала, пълна с коленичили мъже, повтарящи словата на преклонение пред момче, което бе заченато от роб и което се бе издигнало от наследник на Акома, за да стане деветдесет и вторият император на Цурануани.
След като новозаклетите членове на дворцовия му съвет станаха, Джъстин се завъртя неловко на трона и прошепна притеснено на майка си и на мъжа, който го бе приел като свой роден син:
— Научили сте ме на всичко друго, но какво да направя сега?
Джеиля изглеждаше стъписана от грешката му.
Не малко от жреците сподавиха кикота си зад церемониалните си маски, а Хокану смъкна бойния си шлем и се засмя открито.
— Кажи на народа си: Нека празненството започне!
Джъстин скочи от трона и задърпа за ръка съпругата си. Съвсем не изглеждаше величествено — по-скоро момче, наумило си някоя пакост в момента, в който възрастните няма да го гледат.
— Нека празненството започне! — викна с цяло гърло.
Възгласи разтърсиха голямата зала, още по-оглушителни от това, че обсадните машини на Омечан бяха замлъкнали. Камъни вече не трещяха по дворовете и стените на Имперския дворец. А когато гласовете и врявата затихнаха до по-поносимо ниво, огромните гонгове в храмовете на Двайсетте бога закънтяха, призовавайки населението да празнува короноването на Джъстин, деветдесет и втори император на Цурануани.
33.
Имперски съвет
Горяха светилници.
Светлината им обагряше нощта в калейдоскопични шарки. Облечени в копринени одежди хора танцуваха по улиците, а актьори с маски разиграваха весели сцени. Звънци, песни и смях бяха заменили трясъците на обсадните машини.
Шумът на щастливо празнуващото население носеше на Мара дълбоко удовлетворение, но усмивката й беше само за момиченцето, потънало в дълбок сън в скута й. Изражението й излъчваше такова спокойствие, че застаналият на прага Хокану се поколеба дали да я обезпокои.
Но тя винаги успяваше да усети присъствието му. Макар съпругът й да не издаде нито звук, Мара вдигна глава.