Републиката на крадците [bg]

Седемте врани стават трийсет. Соколаря ги насочва с точността на хореограф, докато изпраща все по-голяма част от съзнанието си към пернатия облак. Вече вижда не през различни очи, а през вълнуващ гещалт, въртящо се съчетание от тъмни улици, покриви, тракащи карети и бързащи хора.

Трийсетте врани стават шейсет. Шейсетте стават деветдесет. Вият се в подредена спирала на север и запад и търсят неуморно.

Не им отнема дълго време да я открият на западния край на Понта Корбеса. Върви сама към някаква среща и Соколаря я разпознава без всякакво съмнение. Кръв кръвта привлича.

Ятата му от врани, черни на фона на черното небе, се разпръсват и кръжат тихо на десетина метра над земята. След секунди е събрал сто и петдесет, най-големия брой живи същества от който и да е вид, който някога е контролирал. Умът му гори с тръпката на силата. Сега трябва да е бърз и сигурен, преди Търпение да приложи страховитите си умения, преди друг маг да забележи случващото се.

Една врана плясва с криле и се спуска надолу в нощта. Останалите я последват след миг.

Търпение е на тротоара до някакъв склад и тъкмо минава под люшкаща се алхимична лампа. Първата врана се спуска покрай качулката ѝ изотзад, рязко кряскаща и гракаща, като се отърква в нея.

Търпение се обръща, за да види откъде е дошла. Следващите десетина птици влетяват право в лицето ѝ.

Очи, нос, бузи, устни — няма време за милост. Топката от подлудени от магия врани кълве и дере всичко меко, всичко уязвимо. Търпение почти няма време да изкрещи, преди да е ослепена и просната по гръб, докато още врани се изливат от небето като черен облак, придобил плът.

Търпение си спомня своята магьосническа дарба и успява да направи половинчата магия. Десетина птици стават на въглен, но още толкова заемат мястото им в търсене на врат и чело, китки и пръсти. Соколаря натиска Търпение към тротоара, ятото е истинско продължение на волята му, мачкаща тъмна ръка. С усмивката на безумец предава мисъл към нея и хвърля знака си срещу разбитите ѝ умствени защити. Тогава пита:

Слабост ли е това, Майко?

Никога не си разбирала талантите ми.

Истината е, че те никога не са ме правили слаб. ИСТИНАТА Е, ЧЕ ТЕ МИ ДАДОХА КРИЛА.

Клюновете и ноктите на мършоядите са водени от човешки разум. За секунди са разкъсали китките на Търпение, направили са ръцете ѝ на пихтия, обелили са кожата на врата ѝ, изтръгнали са очите и езика ѝ. Безпомощна е много преди да умре.

Соколаря разпръсва облака от крилати слуги и се свлича задъхан до рамката на прозореца. Толкова сила е изцедил… Нуждае се от храна. Трябва да прерови къщата и да намери всичко полезно. Трябват му дрехи, пари, обувки… Трябва да изчезне веднага след като се нахрани, далече от това гнездо на врагове, далече, за да се възстанови.

— Времето на тишината, Майко? — той изрича тихо думите на самия себе си като тананикане, вкусвайки странното усещане на вибриращата в гърлото му съностомана. — О, мисля, че последното шибано нещо, на което приятелите ти ще се наслаждават, е време на тишина.