Републиката на крадците [bg]

Повърхността на съностоманата образува вълнички на мястото, където той не я докосва.

Соколаря отскача назад, ударите на сърцето му са плачевно оглушителни в слабите му гърди. Богове! Ако очите му са го излъгали… ако всъщност не е видял това, казва си, че ще настоява за прахчетата. Зъбите му тракат от вълнение, докато се навежда отново над съда. Докосва течността с чуканчетата на отрязаните си пръсти и се взира в купата, като събужда цялата сила на волята си от дълбокия ѝ сън. Капки пот се стичат по челото му.

Тънки като косми нишки съностомана полазват по остатъка от десния му показалец. След това стават на едри капки, а после — на осезаема извиваща се линия. Чувства сила като вибрация по сребърния ръб. От бузите му се стичат сълзи, а гърдите му се издигат като мехове.

След минута е изградил един-единствен сребърен пръст, но процесът набира скорост. След първия пръст е лесно да направиш втори и още по-лесно — трети. Преди да може да повярва, Соколаря се взира с изпълнена с благоговение радост в полуметалната ръка, поддържана с незначителни усилия на волята му: четири сребърни пръста и един сребърен палец.

Стенанието му, изпълнено с облекчение и радост, е толкова силно, че Еганис притичва отдолу. Очите на мъжа се разширяват.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Старият уред повече не е необходим, сребърната нишка вече е фокус на волята му. Ръката на Соколаря ще свърши работата сама. Сгъва нечовешките си пръсти, замахва в посока на Еганис и гледачът пада без дъх на колене, с въздух, изкаран от дробовете с невидим удар.

Соколаря се нуждае от глас. Взема съда със съностомана в новата си ръка и го накланя към устата си. Металът е хладен и странно солен. Натрупва се под остатъка от езика му, спуска се на пипала в гърлото му и ето го — не точно като език, но тънка резонираща повърхност, вибрираща наполовина със звук и наполовина — с магия.

— ЕГАНИС! — прокънтява гласът. Той е студен, думите се изливат като спускащи се метални решетки. — Е, щеше да ми предложиш милосърдие, Еганис? Защото така са ти ЗАПОВЯДАЛИ?

— Моля ви — кашля гледачът, — не исках да ви навредя!

— Отказах да ми бъдеш дар. — Соколаря сграбчва съда и го хвърля към Еганис, заливайки го с останалата съностомана. — Трябваше да намериш вратата.

Премества сребърната си ръка и проговаря със сребърния си глас. Съностоманата полазва върху Еганис и се търкаля към врата му.

— Не! Моля! ЗАЩО?

— Мисли за себе си като за доказателство на теза.

Соколаря свива юмрук и свободната съностомана се стича в ушите на Еганис. Червени линийки вървят паралелно със сребърните, а след това се превръщат в реки. Еганис изкрещява, вкопчил се в черепа си, докато той не се разцепва със звука на отделена от зърното плява. Черепът се пръсва като глинен съд и сребърни фонтани бликват зад топла кръв и мокър мозък.