Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Преди да легна да спя, известно време обмислях внезапно хрумналата ми мисъл да отида да се поразходя в парка. Ами ако по време и на тази разходка отново доловях в тъмнината странните звуци, които бях чул вчера, и този път видех техния източник — и това се окажеше нещо съвсем безобидно? В смисъл че никой не се канеше да ме убива, никой не бе стрелял по мен и нямаше никаква опасност за живота ми, а освен това — нямах и слухови халюцинации. С други думи хем не се бях забъркал в нещо страшно, хем с главата ми всичко си беше наред. Идеята бе изключително съблазнителна, но като човек с набито от заплитането на интриги в своите сюжети око аз бързо пресметнах, че тук бяха възможни цели три варианта. Единият беше този, за който си помислих най-напред и който звучеше по най-добрия и най-желания за мен начин. Вторият се свеждаше до това, че нямаше да чуя нищо, а вчерашната история така и щеше да си остане без обяснение и аз щях да продължа да се мъча над въпроса дали всичко това се бе случило или не. А при третата наистина щяха ме убият, което никак не ми се искаше. „Утре — реших, отпускайки глава на възглавницата, — утре ще изляза на разходка през деня, когато е светло и в парка има много хора. Ако някой се кани да ме убие, няма да посмее да го стори пред очите на всички. А ако никой няма намерение да ме убива и тези звуци са имали съвсем друг произход, ще ми се да вярвам, че може да ми провърви и отново да ги чуя и да си изясня всичко. Колко просто стоят нещата! И защо не направих това още днес? Утре непременно ще го направя.“
Борис още не бе успял да прекрачи прага на стаята ми, когато усетих, че нещо не е наред. Може би майка ми ненапразно се бе страхувала, че срещата ми с него ще ме разстрои? Боря Викулов, моят връстник и съученик, беше напълно побелял. Беше бял като сняг. Бузите му видимо бяха увиснали. Походката му не бе толкова енергична, колкото преди. Какво ли се бе случило с него? Да не би да се бе поболял от някоя тежка болест, а аз да не си спомнях това?
Изглежда, тези въпроси бяха изписани на физиономията ми, защото Боря се подсмихна:
— Какво ме гледаш, като че ли ме виждаш за пръв път? Не ме ли позна?
Трябваше ми малко време, за да дойда на себе си и да възвърна способността си да говоря.
— Извинявай, Боря… Но наистина нищо не помня. Какво е станало с теб? Болен ли си?
— Аз ли? — Той се разсмя, а смехът му, както и преди, се разливаше и ехтеше. — Вече не съм. Вече съм здрав. Но ти не се притеснявай, Дюхон, не си ме виждал в онзи ми вид. Та ние с теб не сме се срещали повече от две години.
Тоест как така не сме се срещали! Ами на гробището? Много ясно си спомнях, че се видяхме с Боря през февруари деветдесет и девета година, на рождения ден на Вера. После настъпи въпросният осемнадесети юни, след който аз нищо не помнех, а подир него — август, когато беше рожденият ден на баща ми, и октомври, когато беше денят на неговата смърт, и декември, когато бе денят на смъртта на сестра ми. След това — отново февруари, вече двехилядната година, и отново август, октомври, декември. И февруари две хиляди и първа. Осем дни за помени, и какво — през нито един от тези дни аз не се бях виждал с Борис? Как така? Защо? Наистина ли е бил болен цели две години?
— Извинявай, Боря — объркано повторих аз, защото не можех да намеря никакви други думи. — Повярвай — нищо не помня. Бъди така добър, разкажи ми.
— Абе виждам, че абсолютно нищо не помниш!
Той тръгна към мен, накуцвайки леко, и ми протегна ръка. Прегърнахме се набързо, аз бръкнах в барчето, където бяха предвидливо донесените от майка ми бутилки със скъпи питиета — в случай че се наложеше да благодаря на някого от персонала.