Медея и нейните деца [bg]

Александра беше военна вдовица с три деца, изтощена от тежките години и вече изживяла най-хубавите си времена. Нищо не предвещаваше, че тъкмо тогава ще извърти поредния си номер…

Загубата на пръстенчето беше нещо незначително във всякакъв смисъл. Сандра все нещо губеше, нещата й изчезваха, а и тя не се привързваше към тях. Но на Медея не й излизаше от ума намирането на това загубено преди трийсет години пръстенче. Може би защото знаеше: освен обичайните причинно-следствени връзки между събитията съществуват други, които ги свързват понякога явно, понякога тайно, а понякога направо необяснимо как.

„Добре, ако трябва да знам, ще ми се обясни“ — с пълно доверие към онзи, който всичко знае, си помисли Медея и се успокои.

Сандра имаше цяла колекция пръстени, тя почти от дете се кичеше с какво ли не, а младостта й се падна точно по времето, когато тази симпатична женска слабост жестоко се порицаваше от общественото мнение.

През двайсетте години, когато най-сигурна закрила за Медея стана сирашкото й многодетство, строгостта без склонност към усмивка и ежеминутната грижа за по-малките, Сандрочка, лекомислена по природа, но в никакъв случай не и глупачка, раздуваше тази извинима слабост като балон и сякаш всеки момент щеше да литне с него кой знае къде и кой знае защо.

С времето невинният й недостатък така се разви, че посегателствата на всякакви идеологически мисионери от местния и всесъюзния комсомол и прочее към душата й приключиха от само себе си: гражданската й непълноценност бе установена и неизкоренимото й лекомислие се превърна в диагноза, която я освободи от участие във великия устрем за построяване на… Сандрочка не се насилваше да вникне какво именно.

Медея, единствена в семейството със завършена гимназия, поради военно-революционните времена не можа да получи истинско образование и си мечтаеше да изучи малките. Но със Сандра явно не се получаваше. Макар и способна, учението не й вървеше. В градското училище, в което ходеше, още имаше от гимназиалните преподаватели и обучението беше сравнително добро. Медея ходеше понякога да взима сестра си и старият географ Николай Леополдович Велде, голям познавач на Крим, настаняваше Медея в учителската стая, набързо порицаваше сегашните ученици за липсата на усърдие в обучението и с тъжен копнеж се потапяше в спомени за онези времена, когато бе водил госпожиците на излети до най-дивите и потайни кътчета и проломи на Карадаг. В тези най-общи спомени звучеше скрита надежда, че все още е възможно връщане към нормалния живот, тоест предвоенния, предреволюционния.

Но макар животът да не ставаше нормален, всичко постепенно улягаше, ставаше по-поносимо. Момчетата пораснаха. Като всички мъже Синопли ги теглеше морето. Риболовът, вечното момчешко развлечение, за тях от малки беше труд в името на препитанието и чичо Гриша Перчели, който от млад бе работил при Харалампий, ги взимаше на нощен риболов за кефал, а това не беше между най-леките развлечения.