Който се страхува от мечки… [bg]

— Определено трябва да те върнем в психиатричната клиника, и то веднага. Можеш ли изобщо да се обличаш сам? Или постоянно ходиш с едни и същи дрехи? Очевидно да. Хайде, да тръгваме.

Най-сетне, най-сетне Ерки получи позволението да ходи пеш. Това го умееше. Беше в състояние да върви часове наред. Закрачи с темпо, което го успокои. Клатушкаше се нагоре по склона. Зад него вървеше крадецът с вдигнат револвер и сака с парите на рамото. Пътечката се стесняваше, гората се сгъсти около тях, през листата се процеждаше оскъдна светлина. Крадецът се отпусна. Чувстваше се в безопасност, далече от хората. Никой нямаше да ги види тук, отдавна трябваше да се сети за този вариант. Полицаите няма да търсят из гората, а само ще проверят пътищата и автомобилите.

Спази обещанието си. Взе парите.

Ерки крачеше бодро, а крадецът се задъхваше подире му. Беше му горещо, пък и сакът му тежеше. Вътре носеше портативно радио, бутилка уиски, за да отбележи успеха, кутия с муниции и парите от плячката.

— Понамали темпото, де, никой не ни гони.

Но Ерки продължаваше да върви със същата скорост. Чуваше как спътникът му се мъчи да не изостава. Дишането му се ускори само след няколкостотин метра, наклонът беше стръмен, а и теренът ставаше все по-непроходим.

— Ей, ти! Тук аз съм шефът!

Три барабана думкаха с пълна липса на ритмичност. Ерки чу как Нестор изригна огромно количество слюнка. Такъв беше коментарът му на твърдението. Продължи да върви, не намали темпото. Ерки можеше да се движи само с една скорост. Или вървеше бързо, или си почиваше в легнало положение. Все пак понамали скоростта, защото вървяха под наклон към билото. От върха се надяваха да видят дали полицията още пази главния път. Ерки размяташе слабото си тяло наляво-надясно. Спътникът му се придвижваше на тласъци. Тялото му беше по-мускулесто, но му липсваше издръжливостта на Ерки. Постепенно обаче и крадецът влезе в ритъм. Мускулите му се стоплиха, а и носеше пълен сак с пари. Настроението му се повиши и той реши да сподели радостта си с ненормалника. Изкашля се високо.

— Как се казваш? — извика той.

Гласът му прозвуча почти дружелюбно. Въпросът отзвуча с вяло шляпване, сякаш кожата на барабана се отпусна. Ерки мълчеше, без да спира да върви. Това беше напълно безобиден опит за разговор, но човек никога не знае. Нестор стоеше клекнал в полумрака и го гледаше втренчено. Огънят в очите му блестеше с нисък, синкав пламък.

— Е, поне това ми кажи! — подхвърли мъжът зад гърба му и изсумтя обидено. — Ако в скоро време не ми отговориш, наистина ще те помисля за ням или нещо подобно. Да не би да си чужденец? Не ми приличаш на тукашен. Може да си татарин или циганин. Все едно. Отвори си устата, дяволите да те вземат!