Не заспивай [bg]

— Дейвид!

Завъртя се рязко, подхлъзна се и падна на една страна.

Когато отново се изправи, видя причината за уплахата ѝ.

На няколко метра от колата в ледената мъгла стърчеше тъмен силует.

Гърни бавно направи няколко крачки натам и успя да различи висок хилав мъж с дълго брезентово палто. На главата си носеше мръсна шапка, направена, изглежда, от съшити една за друга различни животински кожи. На кръста му висеше брадва в кожен калъф.

Скрит частично от колата, Гърни успя да премести пистолета от глезенния си кобур в джоба на якето; стисна здраво ръкохватката и това му даде увереност.

Имаше нещо дивашко в кехлибарените очи на мъжа. Пожълтелите му зъби бяха или счупени, или изпилени и изглеждаха остри като на звяр.

— Внимавай — изсъска с пресипнал глас като скърцане на ръждясала панта.

— За какво? — спокойно попита Гърни.

— Тук дебне зло.

— Тук ли? На Вълчето езеро?

— Да. Езерото няма дъно.

— Няма дъно?

— Не, никакво, никога не е имало.

— Какво е това зло, което дебне тук?

— Ястребът знае.

— Ястреб ли?

— Ястребът познава злото. Соколарят знае какво знае ястребът. Той пуска ястреба. Под слънцето, под луната.

— Ти каква работа вършиш тук?

— Поправям каквото се счупи.

— В имението?

— Да.

Макар че не изпускаше от очи брадвичката, Гърни реши да продължи, сякаш водеше съвсем нормален разговор. Можеше пък да улови някаква разумна мисъл.

— Аз съм Дейв Гърни. Ти как се казваш?

Нещо проблесна в онези странни очи, искра на интерес и внимание.

Гърни си помисли, че името му може би е прозвучало познато на другия мъж. Оня обаче се обърна и се взря по пътя; очевидно нещо друго бе привлякло вниманието му. След няколко секунди Гърни също чу — бръмчене на бавно приближаваща се кола. След малко видя фаровете: две размазани светли петна в мъглата се появиха иззад хребета и започнаха да се спускат.

Детективът погледна да види как ще реагира другият мъж, но от него нямаше и следа.

Мадлин слезе от колата и посочи:

— Избяга към онези дървета.

Гърни се ослуша за стъпки, за пращене на сухи клонки, но чу само вятъра.

Мадлин погледна към приближаващия се автомобил:

— Слава богу, който и да е това.

Колата бе ретро ландровер, като от стар филм за сафари. Спря малко по-нагоре по склона и отвътре слезе строен мъж с елегантен дъждобран „Барбър“ и гумени ботуши до коляното, придаващи му вид на английски благородник, излязъл на лов за фазани в дъждовен ден. Той вдигна качулката на якето върху късата си прошарена коса.

— Проклето време, а?

Гърни се съгласи.

Мадлин трепереше, пъхнала ръце в джобовете на якето си.

— От хотела ли сте? — попита.

— Идвам от хотела. Но не съм от хотела.

— Моля?

— Дойдох от хотела. Но не съм служител. Само съм отседнал там. Норис Ландън, приятно ми с.