![Рейн-сан: Сеч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/7/rejn-san-sech-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Сеч [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Сеч [bg]». Краткое содержание книги:
Бари Айслър е най–добрият съвременен автор на трилър серии. Той много бързо влезе в личната ми десетка на най–добрите американски автори на мистъри и трилъри, наред с Майкъл Конъли, Лий Чайлд, Уолтър Мозли и Харлан Коубън. Дедли Плежърс
В началото на нашето познанство с Миямото той постоянно говореше за барове, които бяха неговата страст. И особено си падаше по един, нов по онова време, понеже собственикът също като него се занимавал със садо, чайната церемония, и построил бара в съответствие с биишики, естетическо мислене, осъзнаване на красотата. Бар „Радио“, така се казваше. В Минами Аояма. Не бях сигурен дали още съществува, но можех да се обадя и ако го бяха закрили, щях да измисля нещо друго.
— Чувала ли си за бар „Радио“? — попитах аз.
— Не.
— Не съм ходил там, но имам един приятел — същия, за когото ти споменах на сватбата, който ми обясни за нен — и той го обожава. Мисля, че си струва да се види. Ако искаш, естествено.
Тя се усмихна.
— Много примамливо предложение. Много бих искала да видя каква е тази работа с нен. Особено в бар.
— Аз също. Намира се в Минами Аояма. В колко часа ще ти е удобно?
— Да речем, в шест? Просто ще взема метрото до Омотесандо.
Внезапно си представих как се нося на Танатос от Уено към Минами Аояма в сумрака на Токио, Мария е на седалката зад мен и ръцете й са обвити около тялото ми. Само че преди десет години бях оставил мотора си край лотосите в езерото Шинобазу.
— Какво има? — попита тя.
Гласът й ме откъсна от унеса.
— А, нищо. Просто си спомних нещо отпреди много отдавна. Когато навремето живеех тук, имах мотор. Щях да те взема с него.
— О, звучи страхотно. Аз всъщност имам една малка „Веспа“. Но до Минами Аояма сигурно ще е по–лесно с метрото.
— Добре. Значи… утре в шест.
Последва неловко мълчание. След това тя се усмихна и ми протегна ръка. Предпочитах една от онези италиански целувки по двете бузи, но важното беше, че имаме уговорка за другата вечер.
Ръкувахме се.
— Чао — каза Мария и се запъти обратно към музея.
Проследих я с поглед, като си мислех: „От това няма да излезе нищо добро, Джон“.
И наистина трябваше да послушам вътрешния си глас.
7
Позвъних на Олег от уличен телефон. Той нямаше нова информация за Сугихара. Което напълно ме устройваше. Защото отлагаше края на играта и ми даваше още време да измисля как да ликвидирам Виктор.
Отново поставих въпроса за пистолета. Съмнявах се, че ще се съгласи, но исках да мога да използвам отказа като оправдание, задето не съм в състояние бързо да очистя Сугихара.
— Пистолет няма да има — отговори Олег. — Стига си питал.
— Защо? Така всичко ще стане много по–лесно. И по–бързо.
— Нямаш нужда от пистолет.
— Да, но…
— Искаш да убиеш някого, да? Иди в магазин за домашни потреби. Купи отрова за мишки. Знаеш ли какво е отрова за мишки?
— Знам, да.
— Натопи нож в отровата за мишки. Всякакъв нож. Не ти трябва дълго острие. Приближаваш се зад човека и го намушкваш. Три, четири, пет пъти. В бъбреците. В черния дроб. Навсякъде. Става много бързо. Той не може да ти попречи. Сигурно ще умре от кръвозагуба. Но даже да дойде линейка, няма значение. Заради отровата за мишки. А сега стига си задавал тъпи въпроси.
— Не…
— И още нещо. Вие с Кобаяши. Струвате ми двайсет шева. Имаш късмет, че Виктор те смята за полезен. Но ако си промени мнението, двамата с теб ще си поговорим надълго и широко.
Той затвори. За момент останах зазяпан в телефона.
Ще си поговорим надълго и широко ли? Едва ли, задник такъв. Когато се наложи да водя такива разговори, гледам да са кратки. И по същество.
Оставих слушалката върху вилката и се отдалечих. Представих си как отивам в магазин за домашни потреби, както ме съветваше Олег. И после устройвам засада на Виктор пред офиса в Касумигасеки.
Приятна мисъл, но нереалистична. Сугихара може и да имаше охрана, но всъщност беше лесна мишена. От друга страна, Виктор знаеше, че има много врагове, и разбираше, че трябва да живее така, че да не им предоставя никакви възможности. Нямаше голяма вероятност някоя вечер безгрижно да излезе сам от офиса си, за да подиша есенния въздух, и да спре, без да се огледа наоколо, докато аз се промъквам зад него. Не беше неизпълнимо, но щеше да е извънредно рисковано. Не бях чак толкова отчаян.
Макар да предполагах, че това може да се промени, ако не отиграя всичко, както трябва.
Същата вечер тръгнах пеш от хотела по посока на гробището „Зошигая“. Щом се отдалечих от гигантската метростанция „Икебукуро“, навлязох в жилищен квартал със слабо осветление, тесни улици и стари дървени къщи, пред които имаше грижливо гледани растения в саксии. Разминах се с неколцина души, които се мъкнеха по пантофи към кварталната сенто, за да се напарят след работа. Ритуалът на обществената баня беше едно от нещата, които обичах в Япония, и това ме караше да мразя родината си, задето не ми отвръща с обич. И все пак тишината прочистваше ума ми.