Торбарите [bg]

Въздухът в колибата беше непоносимо топъл. Тримата се бяха дръпнали в един ъгъл и си шепнеха нещо. От време на време хвърляха поглед към пленниците си.

Сам висеше отпуснат, привързан за гредата в средата на колибата. Главата му беше клюмнала към голите гърди, а кръвта капеше от лицето му и засъхваше в посивелите червени косми на брадата и гърдите. Очите му бяха подути и почти затворени, носът счупен и извит към бузата.

Канеха бе привързана за един стол. Не примигващите й очи бяха приковани в нейния мъж. Напрягаше се да извърне глава така, че да долови какво си шепнат мъжете зад нея, но не можеше да помръдне, бе привързана много здраво.

— Може пък и да няма злато — тихо каза единият от мъжете.

— Има! — заяви първият. — Но е упорит. Не ги знаеш тез ловци на бизони, както ги познавам аз.

— Ха, само че, както си я подкарал, никога няма да го накараш да проговори — каза ниският. — По-скоро ще умре.

— Ще проговори! — отвърна първият. Отиде до печката и измъкна един разпален въглен с машата. Запъти се към Сам, улови го за косата и му изправи главата към гредата. Поднесе машата до лицето на Сам.

— Къде е златото?

Очите на Сам бяха отворени. Гласът му беше дрезгав шепот.

— Нямам злато. За бога, нямаше ли да ви кажа, ако имах?

Мъжът притисна горещия въглен към шията на Сам. Сам изрева от болка.

— Нямам злато! — Главата му увисна встрани. Мъжът дръпна въглена и кръвта бликна от прясната рана към гърдите и ръцете.

Мъчителят надигна бутилката уиски от масата и отпи.

— Залейте го с вода! — каза той. — Ако не проговори за себе си, сигурно ще проговори за своята индианка.

Най-младият остави бутилката и пристъпи към Канеха. Измъкна от колана си ловджийски нож. Очите на другите го проследиха. Той преряза въжето, с което я бяха вързали към стола.

— Ставай! — рязко заповяда той.

Канеха се изправи мълчаливо. Ножът блесна пред нея и роклята й се свлече на пода. Стоеше гола пред тях. Най-младият облиза устни. Присегна за уискито и отпи, без да откъсва поглед от нея.

Най-възрастният улови Канеха за косите, опря ножа в гърба й и я изблъска към Сам. Спряха пред него.

— Петнайсет години, откак одрах един индианец, съпруже на индианка — каза той. — Но не съм забравил как става. — Той мина бързо пред нея, плъзгайки ножа по тялото й.

Тънка ивица кръв следваше пътя на ножа, започвайки от брадата, по шията, вдлъбнатината между гърдите, по стомаха и свършваща до мъха на срамните части.

Сам извика, забравил собствената си болка, и тялото му се разтърси от горчиви ридания.