Fortune [bg]

Ставам — трябва да се връщам в Ню Йорк, където ме чака страхотно много работа.

— Инш-Аллах, Хасан. Или Мектуб, ако предпочитате.

Огромната му костелива лапа почти смазва деликатната ми ръчичка и аз си тръгвам. В Ню Йорк съм на 6 септември — един от онези просмукани от влажна жега дни, чиято тайна е патент на Голямата ябълка и които са изключително мъчителни дори за мен, любителя на трийсет и петте градуса на сянка. Следващите дни са истински кошмар. Защото след решаването на проблема с покупката тозчас възникват куп други проблеми.

Като въпроса с финансирането, например.

Той е прост. За поставяне. Разрешаването му е друга опера. Измежду четирите представени ми проекта, в крайна сметка се спирам на този на калифорнийските архитекти и решавам да инвестирам необходимите за реализирането му петстотин милиона. Ванденберг предприема съответните постъпки и на 14 септември една филаделфийска банка изявява готовност да ми отпусне заем от четиристотин милиона. При две условия: първо, да им представя неопровержимо доказателство, че наистина притежавам така наречените собствени капитали, или с други думи, личен влог от сто милиона; и второ, да бъде категорично удостоверено, че нито аз, нито съдружниците ми, ако се обзаведа с такива, имаме каквато и да било близка или далечна връзка с онези особи, които банкерите свенливо окачествяват като „съмнителни лица“.

Вече изплатих двайсет и пет милиона. И смятам да изплатя още толкова. Но нито цент повече. И без това една вноска от петдесет милиона върху деветдесетте, с които разполагам, ми изглежда баснословна — досега никога не съм играл толкова на едро, — тъй че е изключено да отида по-далеч.

Оттук следва, че се налага да си намеря един или няколко съдружници. Тези достопочтени люде, чиито имена още не знам, трябва да отговарят на няколко изисквания: да вярват непоколебимо в рентабилността на едно казино, да не хранят неистова омраза към игрите като цяло, да не се страхуват от… да речем, наследниците на Кръстника и най-вече самите те да не са Кръстници, синове, племенници, братовчеди и изобщо роднини на Кръстници, та ако ще и необозримо далечни. Освен това трябва да разполагат с петдесет милиона долара, които да снесат незабавно.

Може би е трудно за вярване, но хора с такива качества не се срещат под път и над път.

Задълбал съм в този доста мрачен етап от размишленията си, когато на 15 септември ми телефонира Олифан. Бях се опитал да се свържа с него веднага след завръщането си от Джърси, но от офиса му ме уведомиха, че бил на почивка някъде извън Ню Йорк.

— Поканата ми е все така в сила — казва той.

Договаряме се за вечерта на 18 септември…

И кръгът се затваря.

Тъй като на 18-и вечерта наистина отивам в дома му, виждам го да оставя цигулката си при пристигането ми след изкачването с частния асансьор, вечерям с него под безизразния и същевременно вледеняващ поглед на госпожа Олифан, по баща Калтани, която е такова чудовище, каквото никога досега не съм виждал, и от която буквално ми се повдига, следвам го на шантавата му тераса, където сърцето ми слиза в петите, и се разделям с него, без да успея да разбуля поне частица от тайната на този човек, към когото едва ли би ми било трудно да изпитам симпатия, ако не и приятелски чувства.