Убийство в Оксфорд [bg]

— Шели — отгатна Тери. — „Епипсихидион“. Но ако това го чувствате и двамата, защо завиждаш на хората, които не са женени?

— Умен въпрос. Може би не е това причината да ти завиждам. — Тя изпи чашата си и стана да огледа шпакловката на Тери. Поглади я с върха на пръстите ти. — Как го правиш толкова гладко? — учуди се тя.

— Практика — започна Тери. После, за нейно учудване, Карла вдигна ръката си, обърна лицето ѝ към себе си и я целуна по устните. Тя почувства краткия хлъзгав допир от нейния език, преди да се отдръпне. За миг зелените очи я изгледаха озадачено.

— И ти си помисли, че съпругът ми беше този, който те сваляше — каза тихо тя и се усмихна. — Благодаря за кафето. По-добре да си вървя. Обмисли го.

Беше стигнала до средата на стълбите, преди Тери да се опомни и да я последва.

— Госпожо Идън?

Карла се обърна.

— Моля те, наричай ме Карла — тя още се усмихваше.

— Искам правилно да ме разбереш — каза решително Тери. — Няма какво да обмислям. Аз съм човешко същество, а не експеримент.

Тя видя как усмивката замря на лицето на госпожа Идън и се зачуди дали не беше твърде рязка.

— Много съжалявам — добави по-меко.

Карла я погледна.

— Да — рече глупаво тя и си тръгна.

Мамка му — помисли си Тери. — Точно от това нямаше нужда: емоционални усложнения със съседката. Дали не трябваше да подходи по-уклончиво към тази ситуация.