Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

За него първият шок вече бе отминал. Мисълта за напускането на острова бе изпълнила мислите му, беше се пропила в плътта и костите му. Приемаше я всъщност спокойно. Дори се изненада от това. За един кратък миг спокойният живот, който бе градил на този остров, му бе отнет безкомпромисно и завинаги.

Спомни си деня, в който бе ходил на Тибейри. Безпокойството, което изпита, когато се озова сред непознати хора, за които не знаеше съвсем нищичко, дори как се казват, кратката разходка по пътеката, за която нямаше представа къде води. И радостта да се прибере у дома след няколко часа.

А сега трябваше да се премести другаде, където да прекара остатъка от живота си, да живее сред също такива непознати. Трябваше да забрави, че е доктор Лолър от остров Сорве, и да се превърне в друг човек, в новодомец, натрапник от далечен остров, опитващ се да си намери място в нова и непозната среда, където нямаше място. Щеше да е ужасно трудно да привикне. И въпреки това след първите няколко минути на душевно объркване го бе завладяло спокойствие, покорно примирение, сякаш изпитваше безразличие към факта на прогонването също като Гейб Кинверсон или Гаркид. Странна работа. „Може би идеята още не е стигнала до съзнанието ми“, рече си.

До него застана Съндайра Тейн. Беше зачервена и на челото й бяха избили едри капки пот. И колкото и да бе странно — изглеждаше почти доволна.

— Казах ти, че ни се сърдят за нещо, видя ли? Нали? Оказа се, че съм права.

— Да — потвърди Лолър. Тя го погледна за миг.

— Наистина ще трябва да се махнем оттук. Няма капчица съмнение. — Очите й засияха. Изглежда, всичко това я радваше по някакъв странен, необясним начин. Лолър си спомни, че този остров й е шестият, а беше едва на трийсет и една. „Свикнала е да се мести — рече си. — И дори й харесва“.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото Обитателите никога не отстъпват от решенията си. Когато кажат нещо, държат да бъде изпълнено. А убийството на гмурци, изглежда, е доста по-сериозно престъпление за тях, отколкото изтребването на месеста риба в залива. Обитателите нямат нищо против да се прехранваме с фауната в лагуната. Те самите ядат месеста риба. Но гмурците са нещо друго. Обитателите ги покровителстват.

— Така е — съгласи се Лолър.

Тя го погледна право в очите. Беше висока почти колкото него.

— Доста дълго време си живял тук, нали, Лолър?

— Целия си живот.

— О! Съжалявам. Няма да ти е никак лесно.

— Ще се справя. И на другите острови се търсят доктори. Дори полуизучени като мен. — Той се засмя. — Ей, какво стана с кашлицата ти?

— Нито един пристъп, откакто ми даде онова лекарство.

— Така и смятах, че ще стане.

Делагард дойде и без да се извини, че прекъсва разговора им, попита:

— Докторе, ще дойдеш ли при хрилестите?

— За какво?

— Познават те добре. Уважават те — заради баща ти. Смятат те за сериозен и почтен човек. Ако им обещая да напусна острова, можеш да гарантираш за мен, искам да кажа, че ще си тръгна и никога няма да се върна.