![Лицето над водата [The Face of the Waters - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/7/3/liceto-nad-vodata-the-face-of-the-waters-bg-download.jpg)
Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-004-0
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]». Краткое содержание книги:
Малкият кораб на прокудените е преследван и атакуван от всякакви страховити морски обитатели — безжалостни и смъртоносни.
— Бамбър и Госпо тъкмо дойдоха от корабостроителницата — заговори тя с нисък, дрезгав глас. — Казват, че там идвали хрилестите… че казали… казали ни… казали на Нид… — изломоти нещо неразбрано и млъкна. Вместо нея продължи дребничката съсухрена Менди Танаминд, майката на Нимбър:
— Искат да си вървим! Искат да се махнем оттук! — И се изкиска истерично.
— Нищо смешно няма в това — укори я Сандор Талхейм — беше на възрастта на Менди, — поклати ядно глава и долната му челюст се разтрепери.
— И всичко това заради няколко животинки — добави Бамбър Кадрел. — Заради трима умрели гмурци.
Значи новината бе излязла на бял свят. Жалко, помисли си Лолър. Хората на Делагард трябваше да си държат езиците зад зъбите, докато потърсят някакъв начин да оправят бъркотията.
Някой изхлипа. Менди Танаминд се изкиска отново. Брондо Катцин се пробуди от вцепенението си и започна да повтаря с жлъчен глас:
— Проклетите хрилести! Проклетите гадни хрилести!
— Какво е станало? — попита Делагард, тъкмо идваше от ваарга на Лолър.
— Твоите момчета Бамбър и Госпо на своя глава са разпространили вестта — обясни му Лолър. — Всички знаят.
— Какво? Какво?! Тъпаци! Ще ги убия!
— Малко е късничко вече.
На площада прииждаха още хора. Лолър видя Гейб Кинверсон, Съндайра Тейн, отец Куилан, Суейнърови. И други зад тях. Тълпата нарастваше бързо — трийсет, четирийсет, петдесет души — почти всички. Дойдоха пет-шест сестри, плътно скупчени, стегната малка женска фаланга. Дойде Даг Тарп. Маря и Грен Хейн. Джоск Янез, седемнайсетгодишният ученик на Лолър, който един ден щеше да стане новият доктор на острова. Картографът Оньос Фелк. Натим Гаркид, който, изглежда, току-що се бе измъкнал от застланото си с водорасли легло, защото панталоните му бяха мокри. Новината вече бе обиколила цялото население на острова.
На лицата на всички се четеше шок, уплаха, объркване. „Истина ли е? — питаха се хората. — Възможно ли е?“
Делагард вдигна ръце и извика:
— Чуйте всички, няма причини за безпокойство! Съвсем скоро ще оправим нещата!
Гейб Кинверсон застана пред Делагард. Изглеждаше два пъти по-висок от корабовладелеца, истинска планина, с квадратна брадичка, огромни плещи и хладни морскозелени очи. Позата му излъчваше стаена заплаха.
— Какво, гонят ли ни? Наистина ли казаха да си вървим?
Делагард кимна.
— Дават ни срок трийсет дни. Бяха пределно ясни. Не им пука къде ще идем, но не можем да останем тук. Но аз ще оправя тази работа. Можете да разчитате на мен.
— Ако питаш мен, май вече всичко си оправил — тросна се Кинверсон. Делагард отстъпи назад и го погледна, сякаш очакваше Гейб да се нахвърли върху него с юмруци. Но рибарят изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан. — Трийсет дни — повтори той по-скоро на себе си. — Ама че работа. — След което се обърна, почеса се по главата и бавно се отдалечи.
„Може пък наистина да не му пука“, помисли си Лолър. Кинверсон прекарваше по-голямата част от живота си в открито море, сам със себе си, прехранваше се с улов на рибата, която не навлизаше в залива. Никога не бе вземал активно участие в обществения живот на острова, носеше се през него, както островите на Хидрос се рееха из океана — сдържан, независим, разчитащ изцяло на себе си, следващ някакъв свой, личен курс.
Но други бяха много по-възбудени. Ейлиана, ниската златокоса жена на Брондо Катцин, плачеше на глас. Отец Куилан се мъчеше да я успокои, но изглежда, той самият също бе притеснен. Суейнърови разговаряха приглушено помежду си. Няколко млади жени се опитваха да обяснят какво става на малките си дечица. Лиз Никлаус бе извадила делва с бренди от морско грозде от кафенето и тя преминаваше бързо от човек на човек, надигана от треперещи ръце.
Лолър се наведе към Делагард.
— И как по-точно смяташ да се справиш с това? Имаш ли някакъв план?
— Имам — отвърна Делагард и изведнъж се изпълни с трескава енергия. — Казах ти, че поемам цялата отговорност, и говоря съвсем сериозно. Ако трябва, ще допълзя при хрилестите на колене, ще им ближа задните плавници и ще поискам прошка. Те ще омекнат, рано или късно. Не може да упорстват с този ултиматум — това е абсурдно.
— Възхищавам се на оптимизма ти.
Делагард продължаваше, сякаш не го бе чул: