![Лицето над водата [The Face of the Waters - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/7/3/liceto-nad-vodata-the-face-of-the-waters-bg-download.jpg)
Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-004-0
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]». Краткое содержание книги:
Малкият кораб на прокудените е преследван и атакуван от всякакви страховити морски обитатели — безжалостни и смъртоносни.
Той направи жеста за „ние идваме в мир“. След кратка пауза продължи с „искаме да се срещнем с някой, който управлява“.
Един от хрилестите отново издаде пръдливия звук. Лолър се зачуди дали не е същият, който рано тази сутрин се бе държал така агресивно на пътеката към електростанцията.
Делагард се намеси с „моля за прошка за неканеното ни посещение“. Мълчание: хладни, безразлични очи, които продължаваха да ги наблюдават.
Лолър опита с „как бихме могли да изкупим вината си?“ Не получи отговор.
— Негодници такива — прошепна Делагард. — Ще ми се да пронижа с копие дебелите им търбуси.
— Те го знаят — отвърна Лолър. — Тъкмо затова не желаят да разговарят с теб.
— Ще си вървя тогава. Опитай ти да поговориш.
— Щом смяташ, че има смисъл.
— Ти си чист пред тях, човече. Припомни им кой си. Кой беше баща ти и какво направи за тях.
— Други предложения? — попита Лолър.
— Виж, просто се опитвам да ти помогна. Но както и да е, опитай каквото ти хрумне. Ще те чакам в корабостроителницата. Отбий се на връщане да ми кажеш как е минало.
Делагард се обърна и потъна в тъмнината.
Лолър се приближи още няколко крачки към шестимата хрилести и започна отново с встъпителните жестове. След това се представи: Валбен Лолър, син на Върнат Лолър — доктора. Великият лечител, когото със сигурност си спомнят, човекът, спасил техните деца при епидемията от перковиден метил.
Във всичко това се криеше някаква тъжна ирония — тъкмо по този начин бе възнамерявал да започне речта, която бе обмислял през нощта. Ето, че най-сетне имаше тази възможност. Само че при съвсем различни обстоятелства.
Те го гледаха, без да отговорят.
Той продължи:
„Подканихте ни да напуснем острова. Истина ли е това?“
Хрилестият отляво отвърна с лаконичен утвърдителен звук.
„Това ни натъжава дълбоко. Има ли някакъв начин да бъде оттеглено предложението?“
Никакъв, избумтя хрилестият отдясно.
Лолър ги загледа безпомощно. Вятърът се усили, блъсна го отново в лицето с тежката им миризма и той усети, че му се гади. Винаги бе гледал на хрилестите с известна боязън, дори с умерено отвращение. Знаеше, че трябва да ги приема такива, каквито са, още един щрих в света, в който живееше, като океана и небето. Но колкото и добре да ги познаваше, те си оставаха същества от друга раса. Чудовища от звездите. Извънземни — различни от хората, без каквато и да било родствена връзка. „Защо е така? — запита се той. — Та аз съм се родил на този свят, също като тях“.
Без да отстъпва нито крачка, той продължи:
„Смъртта на гмурците бе само нещастен инцидент. Постъпката ни не е преднамерена.“
Ръмжене. Хриптене. Съскане. Което означаваше: „Не ни интересува защо се е случило, само — че се е случило“.
Зад шестимата хрилести премигваха зелени светлини, озаряващи странни постройки или съоръжения — машини? статуи? идоли? — които изпълваха откритото пространство в центъра на селцето. Причудливи форми от метал, извличан с безкрайно търпение от тъканите на дребни морски обитатели, за да бъде използван за нещо, наподобяващо лишена от смисъл скулптурна група от ръждясали неравни късове.
„Делагард обеща никога повече да не използва гмурците“ — продължаваше Лолър, отчаяно търсеше възможност за диалог.
Ръмжене. Хриптене. Безразличие.
„Няма ли да ни подскажете как да възстановим добросъседските ни взаимоотношения? Съжаляваме за случилото се. Ужасно много съжаляваме“.
Никакъв отговор. Хладни жълти очи, нетрепващи, надменни…
„Това е безумие — помисли Лолър. — Все едно да споря с вятъра“.
— По дяволите, става дума за нашият дом! — провикна се той и придружи думите си със съответните жестове. — Та ние сме се родили тук!
Три клокочещи звука, на по-нисък регистър.
— Да си намерим друг дом? — попита Лолър. — Но ние обичаме това място! Аз съм се родил тук. Никога досега не сме ви сторили зло, никой от нас. Моят баща… познавате баща ми, той ви помогна, когато…
Отново пърдящият звук.
„Означава точно това, което изглежда“ — помисли Лолър.
Безсмислено бе да продължава. Вече му беше ясно. Те губеха търпение. Скоро щяха да започнат да ръмжат, да сумтят, да се ядосват. А след това можеше да се случи какво ли не.
Един от хрилестите внезапно махна с плавник: даваше му да разбере, че разговорът е приключен. Жестът беше недвусмислен.
Лолър отговори със знак на разочарование. Продължи с тъга, отчаяние, мъка.