![Лицето над водата [The Face of the Waters - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/7/3/liceto-nad-vodata-the-face-of-the-waters-bg-download.jpg)
Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-004-0
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]». Краткое содержание книги:
Малкият кораб на прокудените е преследван и атакуван от всякакви страховити морски обитатели — безжалостни и смъртоносни.
Делагард стисна юмруци и кокалчетата му изпукаха. Гласът му изтъня. Изглежда, доста бързо се бе отърсил от чувството за вина. Биваше го за тези неща, да възстановява накърненото си самочувствие.
— Шаликомо е изключение — заяви Делагард авторитетно. Хрилестите бяха решили, че на острова, доста малък по размери, има прекалено много хора, и бяха наредили част от тях да си вървят, но хората така и не бяха успели да се споразумеят кой да си тръгне и в края на краищата хрилестите бяха избили толкова от тях, колкото бяха сметнали за нужно. — Това е стара история.
— Било е отдавна, съгласен съм — отвърна Лолър. — Но какво те кара да мислиш, че няма да се повтори?
— Ами това, че оттогава хрилестите не са проявявали враждебно отношение. Може да не ни харесват, но не ни пречат да правим каквото искаме, стига да си стоим в нашата част на острова и да не се размножаваме прекалено. Събираме водорасли, ловим риба на воля, строим къщурки, вършим всякакви неща, които могат да се очакват от чуждоземци — и нито думичка от тях. Кой би повярвал, че ще се ядосат толкова, когато се опитам да обуча неколцина гмурци за водолази, за да извадя от дъното на морето метали, от които ще имаме полза всички? Вярно, изгубихме ги, но…
— Това е последната капка — прекъсна го Лолър. — Онази, от която чашата прелива.
— А? Какви ги плещиш пък сега?
— Стара земна поговорка. Искам да кажа, че каквато и да е причината, историята с гмурците ги е накарала да ни изгонят оттук.
Затвори очи. Представи си как си събира вещите, как се качва на някой кораб за друг остров. Не беше никак лесно.
„Ще трябва да напуснем Сорве. Да напуснем Сорве. Да…“
Едва сега осъзна, че Делагард продължава да говори.
— … Като гръм от ясно небе. Не очаквах подобно нещо. Опряха ме в стената, направо ме забодоха и онзи ми дуднеше в лицето. „Имате трийсет дни да напуснете острова, инак му мислете“. Докторе, представяш ли си какво ми беше? Особено като знаех, че вината за това е моя. Тази сутрин ме обвини, че съм безсъвестен, но не ме познаваш, човече. Мислиш ме за престъпник, обирджия, но какво разбираш ти? Криеш се в къщичката си, пийваш си на спокойствие и се опитваш да съдиш хора, които имат повече енергия и амбиция, отколкото си показвал през целия си живот…
— Млъквай, Делагард!
— Ти каза, че нямам съвест.
— Че имаш ли?
— Нека ти кажа, Лолър, че се чувствам като лайно, задето ви забърках в тази каша. Аз също съм роден тук, ако случайно си забравил. Не е необходимо да ми излизаш със снобските изявления, че си от фамилия на основатели и прочее, не и на мен. Моето семейство е тук от самото начало, също като твоето. Ние, Делагардови, на практика сме построили този остров. А сега да науча, че ме изхвърлят оттук като мърша, не само мен, но и всички останали… — Гласът на Делагард се промени отново. Гневът изчезна, заменен от смирение, почти съжаление. — Искам да знаеш, че поемам цялата отговорност за постъпките си. Това, което смятам да направя, е…
— Чакай малко — спря го Лолър и вдигна ръка да прекъсне тирадата му. — Не чуваш ли някакъв шум?
— Шум? Какъв шум? Къде?
Лолър кимна към вратата. Откъм площада, делящ двете територии на острова, долитаха изплашени възклицания и викове.
Делагард се ослуша и кимна.
— Да, да, и аз го чувам. Какво ли е станало?
Но Лолър вече бе изскочил навън и тичаше към площада.
Три обветрени паянтови постройки — бараки, почти коптори — стърчаха на площада, по една на всяка страна. Най-голямата, в подножието на хълма, бе островното училище. На отсамната страна бе малкото кафене на Лиз Никлаус, жената на Делагард. Последната бе общинският център.
Няколко изплашени деца се бяха скупчили пред училището заедно с двама учители. Пред общината неколцина възрастни крачеха напред-назад или се въртяха в кръг. Лиз Никлаус бе излязла от кафенето и се озърташе, облещена и зяпнала. В другия край на площада се бяха изправили двама от капитаните на Делагард — ниският набит Госпо Струвин и мършавият дългокрак Бамбър Кадрел. Стояха в самото начало на рампата, която свързваше площада с крайбрежната улица, и се държаха за перилата, сякаш очакваха някаква гигантска вълна да разлюлее острова. Между тях, запречил площада като паметник, стоеше с наведена глава търговецът на риба Брондо Катцин, втренчил поглед в ранената си ръка, сякаш на нея току-що му се бе отворило трето око.
Нямаше и намек за някакъв инцидент или жертва.
— Какво става? — попита Лолър.
Лиз Никлаус се извърна бавно към него, с плавно движение на цялото си тяло. Беше висока енергична жена с чорлава руса коса и тъмна, почти черна кожа. Делагард съжителстваше с нея от пет или шест години, откакто бе починала жена му, но не бяха женени официално. Хората говореха, че упорствал, за да опази наследството за децата си. Делагард имаше четири големи сина, но те живееха на други острови — по един на остров.