Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
След две минути около укреплението се виждаха само труповете на убитите и неколцина ранени, които нямаха сили, за да избягат.
КАММАМУРИ СЕ ВРЪЩА
Несполучливият щурм не измени много положението на затворените зад укреплението, Даяките бяха претърпели огромни загуби и не се решаваха да повторят опита си за превземане на крепостта с открита сила, но предприемаха дълга обсада, като разчитаха да изтощят обитателите и от глад.
Поклонника вече не се показа, но присъствието му личеше от действията на неговите хора. Те построиха четири лагера, защитени с окопи, и по този начин обградиха укреплението от всички страни, и то така, че едва ли някой от защитниците му можеше да разчита на бягство. Тайнственият хаджия явно се проявяваше като опитен войник.
Едновременно с това нападателите пренесоха с помощта на паралелни окопи артилерията си в непосредствена близост до укреплението и макар че канонадата на лилиите и миримите не можеше да причини съществена вреда благодарение на лошата стрелба, все пак ТремалНаик и Яниш трябваше да държат нащрек малкия си гарнизон. Във всеки момент съществуваше възможност нападателите да възобновят опита си да превземат крепостта чрез пристъп с помощта на оръдията.
Така изминаха пет дни от първото нападение и през това време даяките изразходваха много снаряди и вдигнаха много шум. Единственият им успех беше срутването на наблюдателната куличка. Няколко изстрела я бяха повредили и защитниците предпочетоха да я снемат заедно с платформата и спингардата.
Тази история започна смъртно да дотяга на Яниш. Макар да изглеждаше флегматичен от пръв поглед, гой притежаваше жива и действена натура. Не можеше да понася бездействието си толкова дълго време. Даже любимите му цигари, от които изтребваше огромни количества, вече не можеха да го удовлетворят.
— Защо се мръщиш? — питаше го ТремалНаик. — Какво ти липсва? Мисля, че от сътворението на света нито един обсаден гарнизон не е имал нашия комфорт. А ти скучаеш …
— Да, бездействието поражда треска в кръвта ми — отвърна Португалеца, — скучно ми е, когато наоколо е толкова тихо.
— Тихо? Слава на Аллах, на Брама и на останалите богове! През цялото време трещят пушки, снарядите на даяките се сипят върху стените, а ти казваш, че е тихо.
— Стрелят без всякаква полза.
— Искаш ли да се поразходиш? Нямаш ли нужда да пораздвижиш костите си? Нищо по-лесно няма от това. Кажи да спуснат подвижния мост и тръгвай към градината — засмя се ТремалНаик, — но на твое място бих предпочел да се поразходя в пределите на укреплението. Знаеш ли какво си мисля, приятелю? Струва ми се, че твоето недоволство идва главно от липсата на известието, което чакаме от Сандокан.
— Разбира се, и това ми влияе, но би било много интересно да разбера как вървят нещата в Момпрацем. Иска ми се вече да имам вест от Каммамури.
— Нищо не може да се направи, трябва да се чака. Приятелите напуснаха стаята на павилиона и се изкачиха на платформата, придружени от Дарма.
Когато Яниш и индусът се вгледаха към равнината, изведнъж забелязаха, че между даяките беше започнало странно раздвижване.
Началниците на враговете им се суетяха тичешком от една група вождове към друга, жестикулираха оживено и яростно сочеха ту към укреплението, ту към гората, сякаш искаха да въодушевят бойците си. Тук-там пред землянките си даяки изпълняваха войнствения танц на мечовете, размахвайки блестящи остриета.
Тази дива картина беше обляна от светлината на залязващото слънце.
— Ще ни дойде много — показа Яниш на ТремалНаик зловещата червенина на залеза и обхванатите от възбуда даяки, — ураган и атака наведнъж. Даяките се канят да използуват бурята и под прикритието на дъжда да се доберат до нас.
— Избрали са удобно време — отговори индусът загрижено. — Когато дъждът бие в лицето и мълниите заслепяват очите, стрелците са неточни.
— Да се надяваме, че имаме още каучук. А за стрелците ще направим временен навес.
В същото време във въздуха изсвистя тънка стрела и се впи в най-близкия от стълбовете на терасата. Подобна стрела можеше да се изстреля само от сарбакан, Яниш се приближи до нея и извика учудено:
— Стрелата е с писмо!
Нямаше съмнение, че онова бяло парче, увито в края на стрелата и приличащо на хартия, не е нищо друго освен писмо. Като счупи дръвчето и скъса конеца, който прикрепваше посланието, той разви листа.
— Какво се е случило? — приближи любопитно ТремалНаик,
— Неизвестен пощальон изпраща със стрела тази хартия — отговори Яниш, — какво ли може да съдържа? Да не е ново предложение за предаване?