Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Мирабел. Добре изглежда, нали? Френска е, жълта джанка, става за сладко, за вино или ей така, за ядене. Харесва й тук, на високото, на сухо и на припек — той помълча малко. — Обаче е късно да местим старото момиче — каза със съжаление. — Няма да издържи. Пускаш корени надълбоко, мислиш си, че ще останеш тука завинаги, а пък виж какво става. Мръсници.
Това беше първият път от седмици, когато говореше открито за проблема със земята.
— Сега искат да съборят и Поуг Хил Лейн, такива ми ти работи — гласът на Джо стана по-силен и Джей осъзна, че за пръв път вижда стареца почти ядосан. — Поуг Хил Лейн съществува от сто години и повече, тук е било застроено още когато в Недър Едж е имало рудник и земекопачите са работили точно до канала.
Джей го гледаше с широко отворени очи.
— Да съборят Поуг Хил Лейн? — попита. — Искаш да кажеш, че ще събарят къщите?
Джо кимна.
— Оня ден получих писмо по пощата — отсече. — Разправят, че не бива да оставаме повече тука. Ще ги съборят всичките. Целия ред — лицето му беше мрачно и учудено. — Ще ги съборят. След толкова време. Трийсет и девет години живея тука, още откакто затвориха Недър Едж и Горен Кърби. Купих си своя къща от съвета и тъй нататък. Не им вярвах още тогава… — той млъкна и вдигна осакатената си лява ръка като за поздрав. — Какво още искат, а? Оставих си пръстите в онази шахта. Едва оживях. Мислех, че има за какво. Мислех, че ще запомнят такова нещо!
Джей го гледаше със зяпнала уста. Това беше Джо, който не познаваше, какъвто не бе виждал досега. Беше занемял от възторг и страх. После старецът млъкна също така неочаквано, както бе започнал, и грижливо се надвеси над едно пречупено клонче, за да види дали е зараснало.
— Мислех, че е станало през войната — каза Джей накрая.
— Кое?
На мястото на счупването клончето беше омотано с памучно червено парцалче. Джо го беше намазал отгоре с нещо като смола, от която се разнасяше наситен и сочен аромат. Той кимна, доволен от резултата.
— Нали каза, че си загубил двата си пръста в Диеп — упорстваше Джей. — През войната.
— А, да. Ами… — Джо не се смути ни най-малко. — Там и без това беше като на война. Загубих ги, когато бях на шестнайсет, през 1931, затиснах ги между две вагонетки. После не поискаха да ме вземат в армията, затова продължих да работя в мината. Същата година имахме три срутвания. Един тунел се срути и седем души останаха под земята. Не бяха още пораснали мъже, някои бяха момчета колкото мен, че и по-млади; под земята можеш да работиш и на четиринайсет на пълна заплата. Цяла седмица работихме на две смени, мъчихме се да ги извадим от там. Чувахме ги как крещят и плачат, само че колкото пъти се опитвахме да ги изкопаем, друга част от тунела се срутваше върху нас. Работехме на тъмно заради газа, газехме до колене във вода. Бяхме мокри и полузадушени, знаехме, че таванът може пак да се срути, обаче не престанахме да работим. Накрая шефовете дойдоха и затвориха цялата шахта — той погледна Джей с необичайно вълнение, погледът му беше помътнял от дълго стаяван гняв. — Тъй че не ми казвай, че не съм ходил на война, момче — отсече той. — Знам много за войната — знам какво е, — точно колкото всички войници във Франция.
Джей го гледаше втренчено и не знаеше какво да каже. Джо се загледа в далечината, сякаш чуваше виковете и молбите на отдавна загиналите младежи от изоставената шахта в Недър Едж. Момчето потръпна.
— И какво ще правиш сега?
Старецът го изгледа изпитателно, сякаш търсеше признаци на укор. После се успокои и на лицето му цъфна старата тъжна усмивка. Той порови в джоба си и извади поомачкан пакет желирани бонбони. Избра един за себе си, после подаде пликчето на Джей.
— Ще правя каквото съм правил досега, момче — обяви Джо. — Ще се бия за това, което ми принадлежи. Няма да ги оставя да ми го вземат. Поуг Хил е мой и аз няма да се преместя на някакво въшливо място нито заради тях, нито заради който и да било.
Той с наслада отхапа главичката на желирания бонбон във формата на бебе, изяде го и после си избра друг от пакета.
— Но какво можеш да направиш? — възрази Джей. — Ще ви връчат заповеди за изселване. Ще спрат газта и електричеството. Не можеш да…
Джо го погледна.
— Винаги може да се направи нещо, момче — каза тихо. — Струва ми се, че е дошло време да разберем коя магия наистина действа. Време е да копаем окопи и да строим укрепления. Време е да угояваме черния петел, както правят на Хаити.
И той намигна на Джей, сякаш за да сподели някаква тайна шега.
Момчето огледа градината. Погледна торбичките, окачени на гвоздеи по стената и вързани за клоните на дърветата, знаците, оформени от късчета счупено стъкло на земята и нарисувани с тебешир по саксиите с цветя, и изведнъж го обзе отчайваща безнадеждност. Всичко изглеждаше толкова крехко, толкова трогателно обречено. Тогава видя къщите, почернелите, полуразрушени малки балкончета с разкривени летви, външните тоалетни и прозорците с опънати парчета найлон вместо стъкла. Пет-шест къщи по-надолу висеше пране, единственото наоколо. Край канавката отпред играеха деца. И Джо — милият стар откачен Джо, с неговите мечти, пътешествия, чато и милиони семена, и изба, пълна с бутилки — се готвеше за война, която не можеше дори да се надява да спечели, въоръжен единствено с всекидневна магия и няколко литра домашно вино.