Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Пътят до къщата му отне близо десет минути. Когато се приближи, Джей забеляза, че подобно на лозето и зеленчуковата градина, и сградата изисква малко ремонтна работа. Розовата боя се лющеше на места и отдолу се показваше напукан сив гипс. Имаше паднали керемиди от покрива, строшени на парчета и разпилени по обраслата с растителност пътека. Прозорците на приземния етаж бяха покрити с капаци или заковани, а някои от стъклата на горния етаж бяха счупени и чернееха като развалени зъби на фона на избледнялата фасада. Вратата отпред беше закована с гвоздеи. Цялостното впечатление от сградата говореше, че тя е необитаема от години. И въпреки това на места в зеленчуковата градина личаха следи от скорошно, или относително скорошно, поддържане. Джей обиколи веднъж около къщата, за да прецени степента на разрушението, и стигна до извода, че повечето щети са повърхностни, причинени от занемаряването и атмосферните условия. Вътре сигурно беше различно. Той намери счупен капак на прозорец, който беше излязъл от гипса и бе оставил пролука, достатъчно голяма, за да може да се надзърне. Джей долепи лице до процепа. Вътре беше тъмно и се чуваше далечен шум от капеща вода.
Изведнъж нещо в къщата се раздвижи. Отначало му се стори, че са плъхове. После движението се възобнови, предпазливо, плахо, придружено с почукване по каменния под, като стъпки на обувки с метални пластини на подметките. Определено не бяха плъхове.
Джей се провикна — абсурдно, на английски:
— Хей!
Шумът секна.
Като примижа, за да види по-добре през пролуката, той като че ли забеляза ново движение, неясен силует точно в полезрението му, който заприлича на фигура, загърната в голямо палто и с шапка, нахлупена на очите.
— Джо? Джо!
Беше налудничаво. Разбира се, че не беше Джо. Просто през последните няколко дни Джей мислеше толкова често за него, че старецът беше започнал да му се привижда. Предположи, че това е естествено. Когато погледна отново, фигурата — ако изобщо бе видял такава — беше изчезнала. В къщата беше тихо. Джей изпита мимолетно разочарование, почти тъга, която не се осмели да анализира по-подробно, за да не открие у себе си нещо още по-налудничаво, може би убеждението, че Джо наистина е бил тук и го е чакал. Старият Джо със своя каскет и миньорски ботуши, с огромната си ватенка, която го пази от студа, живее в тази пуста къща и се прехранва от земята. Мислите на Джей подозрително се насочиха към наскоро обработваната зеленчукова градина — все трябваше да има някой, който е посадил тия зеленчуци — по силата на някаква ненормална логика. Имаше някой тук.
Той погледна часовника си и се стъписа, когато видя, че са минали почти двайсет минути. Беше помолил таксиметровия шофьор да го изчака край пътя, а и не смяташе да прекара нощта в Ланскене. От това, което беше видял тук, бе стигнал до извода, че е малко вероятно да намери прилично място за нощувка, а беше и много гладен. Затича се покрай зеленчуковата градина и докато тичаше, по връзките на обувките му се полепиха еньовчета. Когато излезе от имота и сви към пътя, беше плувнал в пот.
Нямаше и следа от таксито.
Джей изруга. Куфарът и брезентовият му сак стояха нелепо край пътя. Шофьорът, на когото сигурно бе омръзнало да чака ненормалния англичанин, си беше тръгнал.
Независимо дали искаше или не, Джей трябваше да остане.
16
Централен Кърби беше разрушен в края на август. Джей беше там, когато го затвориха, беше се скрил в едни високи бурени; а когато си тръгнаха и взеха със себе си лостовете, светлинните сигнали и всичко, което можеше да бъде откраднато, той се промъкна до стълбището и надникна през прозореца. Вътре бяха останали разписания на влаковете и пътни диаграми, но изглеждаше някак необичайно пусто и необитаемо, сякаш кантонерът беше излязъл за малко и всеки момент щеше да се върне. Джей реши, че вътре може би има много полезна стъклария и двамата с Джо биха могли да дойдат, за да я вземат.
— Не си прави труда, момче — отвърна старецът, когато Джей му докладва видяното. — Вече съм събрал много, ще ми стигне за цялата есен.
Момчето не се нуждаеше от допълнителни обяснения. От началото на август насам Джо ставаше все по-загрижен за съдбата на градината си. Рядко говореше открито за това, но се случваше да спре насред работата и да се загледа в дърветата, сякаш се опитваше да пресметне колко време им остава. Понякога протягаше ръка и докосваше гладката кора на някое ябълково или сливово дърво, говореше — на Джей, на себе си — с тих глас. Винаги наричаше дърветата с имена, сякаш бяха хора.